Така ми рече третото момче. И млъкна. Нямаше що да каже повече. Мълчах и аз. Само Янтра сърдито шумеше. Че тогаз се обади отново първото. Първото голо и босо българче.
- А ти, чичо, да ни простиш!
И ето, на мене пак ми се пророниха сълзи. Опустело да е! Докога така ще рева, свърши времето на сълзите, а сега е време на кръв. Не трябва повече, тоя рев за нищо не помага. Пречи само! И ако Шуна е тука, как ли ще ми се кара... Но е това. Такъв съм и не ми пука дали ме съдите. В ада вървете всичките! Само като ми каза „чичо” и като ми каза още „прости”.... Ох!...
- Ех, момче – едва можах да продумам. – какво аз да прощавам?.. Ти ни прости, че ние загубихме, а турците победиха. Че сме слаби и никакви. Че ни избиха и изклаха. И че ви оставихме на тях. Сами. Голи и боси. Прости ни, че ви оставихме! Брате мой, дете мое, прости!...
- Простено да ти е. – рече първото момче. – И на тебе, и на нас.
После вдигна камък. И другите вдигнаха.
- Не се сърди. – прошепна. – Турците търсят. И скъпо плащат. О ...