Така загина Веруй Бога и останахме само Димо и аз. Пък този нещо ми крещеше, но не го чувах, поради целия шум на поражението. Ала накрая нямаше как – чух и разбрах, защото се приближи съвсем и нехаеше за коловете и ножовете на турците:
- Остани жив! Живей! Няма да ми умираш сега! Разкажи за нас какви сме били!
А аз отворих уста и толкова неща поисках да му кажа, но Сирака хич и не ме слушаше, а протегна ръце към мене, все едно да ме прегърне. И щом е така – протегнах и аз ръце насреща за Димо. Като да не съм го знаел и познавал. Не за прегръдка, току ме блъсна той ядно и яростно назад, и аз се сурнах посред скалите и падах, падах, и ме беше страх, а накрая мътните талази на Янтра ме хванаха и затъркаляха напред-назад, нагоре-надолу, та треснаха, побояха моите кости из вирове и по въртопи.
Бях умрял. Или не бях. Не знаех. А и нямаше значение. Все едно – всичко свърши. По-добре да съм умрял. Да не усещам нищо повече. И да не ме боли. Но болеше. Всичко ме болеше. И най-дребната костица. И ...