Градът беше със сложно име.
Напомняше на името на някакво индийско божество. Или поне на петата му инкарнация. Варита...
Май беше Варита.. мутри, тутри нещо си.
Като слязох от трапа и стъпах за пръв път на индийска земя не бях изумен.
Така или иначе бях свикнал с мизерията, защото бях отраснал в близост до циганската махала и мизерията си ми беше нещо много познато.
Но тука мириса на земята беше различен.
Всяка земя има своя собствен аромат.
Тука беше влажно, топло, из въздуха имаше нещо, което аз предполагах, че идва от мангровите гори, макар и да не ги виждах в близост.
Морето също. Навсякъде то мирише различно.
И всички тия миризми бяха смесени с боклуците носещи се по реката, с потта на хамалите дето се прескачаха един друг, с незабравимия аромат на дървени траверси и железни релси, еднакъв по целия широк свят, с бездомните кучета и котки, всичките с вид на проскубани плъхове.
С глъчката на неразбираемия бенгалски, индийски, или както щеш го наречи език, който си говореха и мен ме ...