Част четвърта
Болестта се беше отприщила с пълна сила. Само очите показваха , че има живот в това тяло. Виждах душата й през тях, готова всеки момент да отлети. Сърцето ми се късаше. Човешкото сърце, чрез което усещах промяната в мен. Бедното дете! Бедното малко богато момиче! Какво значение имаха парите, къщите, слугите, когато нямаше нищо в света, което да премахне болката ! Не можех да й помогна, можех само да чакам. Да чакам, за да приема душата й. Каква ирония! Това беше единствената душа, за която ми пукаше и която не желаех да идва при мен.
Защо? Защо това дете трябваше така да страда? Защо му беше отнето правото да порасне? Защо точно сега и точно с мен се случи тази трансформация? Защо изпитвах такава тъга и гняв едновременно? Почти не излизах от стаята й. Стоях неотлъчно до леглото, сменях системите, обтривах тялото й, говорех й. През повечето време тя бе унесена, заради лекарствата, а когато бе будна, сядах до леглото и държах малката й ръка в своята. И за миг не я оставях с ...