Поледица

(Не е за конкурса, защото тази любов може да се окаже напълно възможна...)

- Хайде, какво става? – гласът ù беше притеснен. А и обхватът беше лош.

- Чакай там! – сопна ù се той. Хич не му беше до нея.

- До кога? – настоя тя, сред пукне и паразитни шумове.

- Не знам. Закъсах с камиона. Сега го разтоварваме, за да можем да го извадим. После ще дойда да те взема. Чакай там...

Взе да се мръква. Дъждът стана леден. Капките по стъклото на кабината започнаха да замръзват. Беше безсмислено да опитват повече. Нямаше как – налагаше се да оставят камиона в гората.

Можеше да остане да спи в кабината. И друг път го беше правил. Ще припалва мотора, за да се топли. Нафта имаше достатъчно. Но не можеше да я остави...

Тръгнаха пеша към селото. За половин час щяха да стигнат. А при добър късмет дори можеха да заварят единствения магазин все още отворен.

- Ела у дома! – каза Минчо, товарачът. Той живееше в селото сам с кучето си. – Ще се сместим някак си.

- Не мога. Трябва да се погрижа за даскалицата...

- Е, нея няма къде да я сложа...

- Карай си работата. Аз ще се оправя все някак си. Не ми е за пръв път.

Магазинът светеше. Слава Богу! Иван купи хляб, салам, глава лук, кутия цигари и бутилка евтино вино. То друго нямаше... После отиде в детската градина.

Румяна го чакаше на прозореца. Децата отдавна си бяха отишли.

- Хайде!

Помогна и да заключи решетката. Тя винаги заяждаше.

- Къде е камионът?

- Няма го. Остана в гората. Не можахме да го измъкнем.

- И сега какво?

- Ще пренощуваме в общината. Уредил съм го вече.

- Ти си луд! Чуваш ли се какво говориш?

- Я не ми викай! Че както съм подпушил...

- А аз не съм ли? Знаеш ли от кога вися тука!

- Какво да направя? Това е положението, разбираш ли! Камионът е в дерето. Хотел не мога да ти предложа, нито пък ресторант...

- Да бе, да! Ще спя в общината, как ли пък не...

- Нямаме избор.

- Аз ще си извикам такси.

- Ще ти стигне ли заплатата?

- Стигне - не стигне...

- Пробвай! Но да ти кажа, в тази поледица едва ли ще се навие някой таксиджия да дойде...

- Тогава ще остана в детската градина. Шефката има диван. Там ще спя.

- Както искаш.

- Само, че ме е страх...

- Хайде, идвай ако ще идваш, че премръзнах. Аз тръгвам.

Тя тръгна след него, като тихо си мърмореше.

Общинската охрана ги чакаше.

- Ето ти ключовете. Печката гори. Дърва има. И умната! – каза селският охранител, като се усмихна многозначително.

- Както съм каталясал... Ям и лягам. – махна с ръка Иван.

Стаята беше някогашен арест, с решетка на вратата. Но важното бе, че имаше печка, легло, маса с два стола и шкаф с посуда. Също и умивалник.

- И сега какво?

Румяна разглеждаше обстановката и хич не беше очарована.

- Сега ще хапнем каквото дал Господ и ще спим.

- Я не се подигравай. В тази мизерия... Няма да се учудя ако се появи... някой плъх.

- Те не хапят. Освен ако не ги настъпиш...

- Смей се ти, смей се! А на мен ми се плаче...

- Плачи де, щом ще те успокои. Но първо ела да хапнем.

Иван постла вестник на масата. Извади джобно ножче, наряза сръчно хляба и салама, а лука смачка със силния си юмрук. После намери чаши и наля вино.

- Можеш да заповядаш.

- Не ми се яде – каза учителката, но като го гледаше как сладко си похапва, седна до масата. – Аз ще си отчупя едно парченце...

Но гладът си каза думата.

- Пийни си винце, да се стоплиш... вътрешно.

Иван отпи една голяма глътка.

- Ей, то не било лошо...

- Аз не съм по алкохола – каза Румяна, но отпи от чашата. Усети приятен гъдел и топлина в хранопровода си, след това по вените си. Бузите и се зачервиха. А Иван все по-трудно се бореше със съня.

- Хайде сега лягай – каза той и тръгна навън, като си откъсна голямо парче вестник.

- Къде отиваш?

- Да пуша. И по други задачи... Впрочем тоалетната е далеч и е тъмно. Можеш... зад общината, никой няма да те види.

- Не се бави!

- Добре, де! Няма къде да ида. Дискотеката не работи.

- Много смешно...

Румяна съблече якето си, събу ботушите и се мушна под одеялото без да се съблича. Беше будна, когато Иван се върна.

- Що не спиш?

- Не мога.

- Забравил съм си приспивателното...

Иван сложи дърво на печката, угаси лампата и се облакъти на масата. Весели пламъчета играеха по тавана. Беше тихо, топло и някак си по селски уютно Но Иван вече беше захъркал...

- Ела де, не се мъчи там – чу той в просъница.

Добре ли беше чул? Или може би сънуваше? Но той не изчака втора покана, съблече се мълчаливо, защото дрехите му бяха все още мокри от дъжда. Намести се под одеялото, като внимаваше да не се допира до нея, да не си помисли нещо, но това беше почти невъзможно в тясното легло.

- Извинявай – каза шофьорът притеснено.

- Няма проблем.

Усети топлината ù. Беше приятно. До него се беше сгушило топло човешко същество... Беше невероятно!

А тя усети миризмата на мъжка пот, на гора, на цигари и още на какво ли не... Въобще – мирис на мъж!

Иван и Румяна се познаваха от скоро. Иван беше шофьор в дърводобивна фирма, а Румяна беше детска учителка в селото по заместване. Пътуваше на стоп, защото в селото автобус идваше веднъж седмично. Понякога чакаше с часове докато мине някоя кола да я вземе. Иван няколко пъти я беше вземал с камиона си, премръзнала и мокра. Дожаля му за нея и ù предложи сутрин да я взема, а вечер да я връща с камиона, ако го изчаква. Пътуваха мълчаливо, всеки замислен за своите си проблеми. А и нищо не ги свързваше...

- Ако хъркам, ме сритай – каза Иван и се обърна с гръб.

- Няма проблеми.

Отново го унесе дрямка. Беше уморен.

- Харесваш ли си работата? – поде Румяна. Не и се спеше.

- Плащат добре. А ти?

- Обичам децата. Но ми тежи пътуването. И заплатата е малка...

- И до кога ще я караш така?

- Не знам. Надявам се в бъдеще да се случи нещо хубаво.

- Вярваш ли го?

- Не. А ти до кога ще се бъхтиш с този скапан камион?

- Не съм мислил. Хайде, моля ти се, остави ме да спя... – каза той в просъница.

- Лека нощ тогава – пожела учителката и му обърна гръб.

Но Иван не и отговори. Вече спеше дълбоко...

На сутринта той се събуди пръв. Примига няколко пъти, докато се ориентира къде е и какво става. Усети нечия малка глава на рамото си, а една топла ръка беше обвила шията му. Коляното и беше върху неговото... Кога и как се бяха озовали в тази позиция? Не си спомняше...

Вгледа се в лицето и. Спеше спокойно и дори леко се усмихваше.

Единственото му желание в момента беше – никога да не се разсъмва...

Отново се унесе в приятна дрямка.

- Хайде да ставаме! – чу в просъница.

- Има още малко време – прозина се Иван и неочаквано за смия себе си я притисна силно към гърдите си.

- Какво правиш! Да ме счупиш ли искаш? – простена тя, без да отмества ръка от врата му...