Колко прекрасно и чудно е на човек да му замирише на прясно изпечен хлебец. Една такава, омайна миризма гъделичка носа. Тя дразни чувствеността на вътрешния мироглед, кара те силно и страстно да пожелаеш, да забодеш пръсти в кръглата пита, от която се вдига вкусната пара. Че като задълбаеш, стигаш до сърцевината, мека, бяла и пухкава, като на баба ти вълнената къделя, дето цяла зима е прела под светлината на газеника. И се усмихваш. Хлябът ти пари в ръката. Поръсиш ли го с шарена сол, от тази в която има чубричка, дива мащерка и още хиляди дъхави треви, и бутнеш ли залък в устата, душата ти се извисява до непонятни висини.
Така е и в животът на човека – с хубавото лесно се свиква, с лошото, трудно се привиква, а и не се забравя, само онази рана, която е раздирала сърцето или проклела душата. Казват, че опареното, с масло се маже. За лютото – хляб и мляко трябват, а горчивото се преглъща леко с малко медец. Лекът за лошото, понякога е да те помажат с топла дума, да те нахранят и напоят ...