Имаше някой в дома ми посред нощ. Подгоних го. Побягна. Последвах го. През задни дворове, запустели паркинги, тесни и мръсни улички, в които прескачах заспали бездомници и ме погнаха зли кучета… Накрая го приклещих. В центъра на града. В улицата между църквата и кметството. И тогава той  откри огън по мен. С пистолет. Миг преди да го застрелям… се събудих. И веднага се сетих – хапчетата.

     Докато отивах към кухнята, ми мина и още една досадна мисъл – следобедното заседание, на което щеше да се обсъжда сливането ни с могъщ консорциум…

     Стоях и тъпо зяпах течащата вода, чудейки се – глътнах ли хапчетата или не. Две розови, едно синьо и едно бяло… Глътнах ли ги?

     Мамка му! Върнах се до спалнята и погледнах наченатите опаковки. Така. Вземам ги от три дни, днес е четвъртият, да видим… Май съм ги глътнал. Идеално.

     Мислейки за гадния им вкус с вода, се чудех как съм го направил без. Светнах в кухнята. Посрещна ме бележка, написана от жена ми и залепена на вратата на хладилника:

     „Мен може и да ме забравиш, но ХАПЧЕТАТА НЕДЕЙ!”

     А сега де!

     Съвсем се разсъних, а нямаше още пет и навън бе нощ повече от всякога. Помислих си за затоплените чаршафи, за оня с пистолета – не бях сигурен уцелих или не… Но и не знаех дали в действителност изпих проклетите хапчета…

     Какво пък, ще ги глътна още веднъж.

     Сандвичът ми беше безвкусен, кафето - горчиво. От хапчетата е, мислех си, от няколко дни ходя като дрогиран.

     На тръгване, в коридора, се спънах в някакви куфари, лампата бе изгоряла. Май изпсувах, не помня.

     На всичкото отгоре навън валеше. Мразя да ме мокри, но интересно – тази сутрин дъждът ми хареса. Знаех си, тия хапчета наистина действат против стрес. И друго би трябвало да лекуват, но забравих какво.

     Заради призива за икономии по време на криза, се качих в автобуса. Почетох тайничко чужд вестник, минах без билет и в службата вече влязох широко усмихнат.

     В асансьора като че ли бе валяло – водата стигаше до бутоните и всички, които не бяха се издавили вече, проклинаха времето, транспорта и кмета. Добре, че забравиха за Господ!

     Секретарката ме посрещна с чаша безкофеиново, сводката за предстоящия ден и заръка от жена ми.

     - Знам, знам – спрях я с жест. – Да не забравя да прибера детето от градина.

     - Не – изгледа ме озадачена. – Да не забравите да си изпиете хапчетата!

     Не ми се спореше, поех чашата вода и две жълти хапчета от подноса и ги глътнах.

     - Доволна ли си?

     Тя стоеше насреща ми и чакаше.

     - А, да! – сетих се и отворих уста. Показах си езика, повдигнах го нагоре, после надолу.

     - Добре, затворете – кимна доволно секретарката-сержант и изчезна зад вратата.

     В офиса настъпи тишина. Само капките драскаха отвън по стъклото, като забравено малко коте. Копнежът му да влезе вътре ме караше да се чувствам сигурен и защитен, от мини уредбата пианото на Шопен и неговият незабравим валс ми помагаха да се отнеса от действителността; помислих си - велик си, Маестро, велик… И зърнах пак оня, с пистолета, и пак се подгонихме по кривите улички, само дето тоя път те бяха пълни с народ, хората нехаеха, че той ги тъпче и стреля, влачеха крачка безтегловни и сиви, а аз тичах като безумец и крещях… Видях как се скри в една църква и се спрях, вдигнах със страхопочитание глава нагоре и замолих Бог да ми даде някакъв знак – как да вляза с оръжие в неговата обител!? И тогава звъннаха ония камбани, литна към небето ято гълъби, запляскаха с криле, закръжиха. А звънът се набиваше в мозъка ми ясен и отчетлив. И звънеше, звънеше…

     Стреснах се. Телефонът лудуваше по бюрото ми, почернял от ярост, тресеше се и ме подканяше да вдигна…

     - Ало, тати? – чух гласа на дъщеря си. – Изпи ли си хапчетата?

     Откога в градината им раздават GSM-и, зачудих се, докато слушах обясненията ù, че датата за сватбата е вече определена, но аз да не се притеснявам, нямало да ù  личи толкова бременността, тя била все още моето момиче и нямало да ме изложи пред гостите; като се видим, ще говорим повече, чуруликаше гласчето ù, а вие с мама как сте, оправихте ли се?, да вземеш да се стегнеш малко, тати, нали знаеш колко си те обичам, ами хайде и ти направи компромис, наведи я малко тая глава, Господи, на кого ли го казвам, нали съм ти дъщеря и никак, ама никак не мога да я скланям и да прощавам, ама ти, тати, замисли се, 25 години брак имате, не е шега това, майната му, преглътни го като горчив хап, важното е сега да сте заедно, че сватба ще има скоро, еййй, татиии, дядо ще ставаш, дядо!, айде, аз сега ще затварям, че минутките ми свършиха и ще ме изключат, а ти… нали ме разбра какво ти казах, чао-чао и целувки, много те обичкам, тати…

     Цък… Телефонът изключи и отново останах сам - някак малък и смазан в огромния фотьойл се почувствах. Сватба? Каква сватба, по дяволите, кой ще се жени? Хапчета, горчиви хапчета… Аз изпих ли си хапчетата? Май не съм, иначе защо детето ще се обажда по телефона?… Откъде ли е взела номера ми? Та тя едва брои до десет и все с пръстчета… Боже, къде са ми хапчетата?… А, да. В бюрото… Как беше сега – две сини, две розови и… Не, не! Две бели и по едно от другите… Не, и така не беше… Бе, ще пия от всичките по две, какво толкова… И какво за жена ми? За какво говореше дъщерята? Какви 25 години брак, миналия четвъртък празнувахме петата годишнина… Малката пак разиграва някакъв театър. Да, обожава да си измисля и да се включва в пиесите си. Хех! Умница ми е тя…

     Някой почука. Влезе секретарката-сержант преди още да успея да  отговоря. Тикна ми малка табличка с чаша вода и хапчета.

     - Ох, ето къде били – глътнах ги. – Обърнах чекмеджетата да ги търся.

     Малкият строен блондин ме гледаше неразбиращо. Боже, аз участвал ли съм на тоя кастинг за секретарки, защо ги избират все малоумни!?

     - Какво сега? – запитах я.

     - Заседанието – отговори, гледайки ме немигащо иззад три пласта грим.

     - Ми то е следобед.

     Мълчаливо ми показа часовника.

     - Как ще е 14 часа? – направих се на бесен, но не ми се получи. Чувствах се някак лек и безмозъчен, точно като нея. Дали нямам и грим?

     - Спахте почти седем часа – без да отваря уста каза тя.

     - Как така съм спал! – сопнах ù се. – Работих!... Аз никога не спя на работното си място! Никога!... Ти, какво, полудя ли!?

     Много особена гримаса, която всъщност би трябвало да е мила усмивка, разтегна тънките ù безчувствени устни.

     - Елате – дръпна ме да седна. И се започна. От чорапите. Събу ги, измъкна ме от сакото, махна връзката, разкопча ми ризата. Когато стигна до копчетата на панталона, я хванах за ръката:

     - О, не! Достатъчно! Излез веднага оттук и се считай за уволнена!

     - Добре, само да свърша.

     Тонът ми ли не бе достатъчно авторитетен, или ù прозвуча като сексуален намек?

     Опитах се да се съпротивлявам. Сериозно!

     Когато останах без дрехи, си помислих: „Поне да бяхме заключили вратата”

     Нищо не се случи. Тя ме огледа, явно остана доволна от външния вид на бельото ми, защото отиде до гардероб в стената (никога не съм подозирал, че освен сейф, там може да се крие нещо друго) и извади чисти риза, връзка и костюм. Започна да ме облича. Обу ми нов чифт чорапи. После в обратен ред до вратовръзката. Не се опита да ме удуши, когато притягаше възела ù. Това малко ме поразвесели. Допирът на пръстите ù бе лек, но акуратен и пестелив. Тая жена е сбъркала професията си.

     Огледа ме още веднъж, усмихна се. Тоя път истински.

     По пътя за асансьора ми подаваше разни папки, каза, че е написала речта ми за пред гостите, а на малкото синьо листче са поздравите на японски, китайски и суахили. Сигурно си мислеше, че другите езици ги знам.

     В кабината за нагоре се засякох с Иванов, някакъв шеф по импорта. Изтупан, ухаещ на парфюм и широко усмихнат. Като ме видя, така се ухили, че долната му устна едва не падна в скута ми:

     - Подскочитръпков! – провикна се той, а асансьорната шахта заехтя като Деветашката пещера. – Как си, друже!

     Прегърна ме и в този негов мил жест имаше толкова напориста енергия, че едва не ми изпотроши костите. Дали да не му предложа от моите хапчета?

     - Напрегнат…

     - А? Кой не си е пил днес илачите? – запита ме сериозно, прибра долната си устна и се огледа стреснато. Бяхме само двамата.

     - Не! Ти ми изглеждаш пренапрегнат.

     - Ааа, ясно! – тупна ме по рамото. Сакото ми не успя да скъса, но здраво ме посини. – Това е от енергийните хапчета.  – Бръкна в джоба си и показа прозрачна ампула. – Една на 24 часа и си хъндрет процентс рейди фор уърк! Екологично чиста, от самите Хималаи. – Тикна я обратно и се наведе над ухото ми. Зашепна заговорнически – За Далай Лама чувал ли си? От ученик на негов ученик е. Китайците, брат, ще бият скоро и американците по екологична фармацевтика. Помни ми думата!

     - Дъщеря ми се омъжва – изведнъж изръсих аз.

     - Кой?... Не бе, не ме разбра… Тоя пич, Чух Ма Не Ми Пука се казва, е тайландец, има магазинче за стоки по един лев. Обаче…

     - А жена ми ме е напуснала… – все повече се осъзнавах и някак ми стана тясно и задушно тук, в проклетата кабина, която като че ли се бе заклещила в някакъв тунел и не помръдваше.

     - Бе жени много… Слушай да ти разправям…

     - Тия куфари, сутринта, в коридора… Били са моите куфари…

     - Какви куфари бе, Подскочитръпков? – изумен ме гледаше Иванов. – Никакви куфари, виж я колко е малка ампулата, цял кашон ли ще вземеш?…

     - Куфарите, в които се спънах! Ааа…

     Най-после асансьорът спря в заседателната зала. Вратата се отвори и гостите видяха следното:

На пода се търкаляха едрият, закръглен Иванов и дребният Подскочитръпков. Бяха запотени, с разпасани ризи и изпокъсани костюми. Иванов безумно ухилен, а Подскочитръпков с изкривено от ярост лице. И двамата си разменяха здрави юмруци.

     - О, майн год – изстена потресен германецът.

     - Стоп ит! Стоп ит!  – кресна англичанинът.

     - Вай, Аллах! – затюхка се увит в чаршаф тюрбанлия.

     Последваха викове на различни езици и наречия – кой от кой по-екзотични и цветни.

     Напразно се опитаха да ги разтърват.

     Някой предложи да повикат пожарната. Друг – да повикат националната гвардия.

     И тогава в заседателната влезе дребното недоразумение, сержант–секретарката на Подскочитръпков:

     - Госпожата иска да ви чуе… Веднага! – натърти и преди да му разбият съвсем устата, тикна пред нея телефона. – Говорете! А вие, Иванов – засрамете се!    

      - Ама аз…Защо аз!?… Той пръв започна…

     - Шът! Тихо! Нека говорят!

     - Скъпа, здравей… И аз се радвам да те чуя… Не, не съм задъхан, така ти се струва… Да, знам, че трябва да поговорим… Разбира се, че мога… Веднага, да!... След десет минути идвам!... И аз те обичам, скъпа!

     - Отивам… Жена ми се върна!... Това е чудесна новина, нали?... Нали?

     Огледа се. Всички се бяха вторачили в него с нищо неразбиращи, немигащи очи.

    Преводачите бързо обръщаха накъсаната му реч в дълбокомислена любовна лирика.

     Немецът изръкопляска.

     Англичанинът скришом изтри сълза.

     Тюрбанлията вдигна глава към тавана и произнесе: Аллах акбар!

     Подскочитръпков не взе асансьора, а хукна по стъпалата – през две. Надолу и навън. Лицето му сияеше и сякаш се бе събудил от странен сън. Сън, в който той гонеше някого с пистолет по улиците на града и се опитваше да го застреля. Искаше да отмъсти за поругана мъжка чест. Тичаше и си припомняше фрагменти от тоя сън. И изведнъж закова на място. Бе прозрял истината – не е било сън, а желание. Тъмно, грозно, диво желание да убие някого.

     В залата се бе възцарила тишина. Срещата клонеше към провал , или поне към отлагане – все неща, които биха натрупали негативи за компанията, целяща да се продаде скъпо и прескъпо на чужденците.

     От челното кресло се надигна побелял мъж със сурово изражение върху изпитото си лице. Повика с пръст секретарката си:

     - Подмазвачева! Трябва да преминем към вариант Б. Искам да направиш спешно проучване. Какви точно лекарства са предписани на Подскочитръпков и дали ги е пил днес. И ме свържи с жена му, преди да е стигнал при нея.

     Тя кимна мълчаливо и се оттегли безшумно. Шефът ù надяна любезна маска на лицето си, погледна гостите си и заговори, стрелкайки с поглед преводачите:

     - Господа! Нека този малък спектакъл не ви притеснява. Надявам се, една половинчасова почивка с ордьоври и мокър бюфет ще ни освежи. Освен това – посочи с ръка една от стените. Отвори се скрита врата – Изненадите продължават! Да влязат момичетата!

     Чуха се бурни възгласи и ръкопляскания.

     Късно вечерта от последните телевизионни емисии се разбра, че наша фирма е погълнала няколко европейски, две арабски и една китайски компании, като с това е дала сериозна заявка за водеща световна сила в отрасъла си. В Министерски съвет спешно е постъпило предложение от всички парламентарни сили, тази дата, този знаменателен български ден, да бъде обявен за официален национален празник.

     Най-после добра новина с родно участие. Честито на всички!

Р. Романов

10. 2010