Елица беше красавицата на випуска. На туй отгоре беше и отличничка. Всички ù предричаха бляскаво бъдеще. Учителите не преставаха да я хвалят и да се гордеят с нея като техен възпитаник. Беше незаменим приятел и отдушник на всички с проблеми. Усмивката ù сякаш беше най-ярката отличителна черта и без нея тя не беше същата. Беше отраснала без баща, а когато майка ù се омъжи повторно, Елица остана да живее при баба си и дядо си на село. Дори не пожела да опита да поживее с майка си и втория си баща, в близкия на селото град. Чувстваше се много добре там, сред простора на село, сред животните и многото работа. Никой не я чу поне веднъж да се оплаче. Възрастните я обожаваха, тя беше тяхната едничка радост и утеха. За жалост дядо ù се спомина рано, когато Елица беше почти на тринадесет години. Беше ù непоносимо мъчно за този кротък старец, който ù беше като баща. Галеше я често по косата и се усмихваше ласкаво. Сега обаче него го нямаше. Кой щеше да ù лови майски бръмбари и да връзва за краче ...