16 мин за четене
Те, снежинките, никога не докосват земята, никога не полагат малките си телца върху нея и не се сливат със звука на тишината. Просто падайки умират. Както мечтите понякога умират още в зародиш, защото хората са твърде заети с прозаични неща и са твърде уморени да вярват, че нещата се получават, стига да имаш сили да чакаш. Макар и често пъти не в онази форма, в която те искат, а тази, която е най-добра за тях, колкото и да не вярват в това. Но не онова безплодно и ядно чакане, озлобено срещу всяко едно чуждо нахлуване, дръзнало да наруши тесногръдия им свят, а онова тихо и спокойно очакване, което те кара да се усмихваш само при мисълта, че и ти си една малка частица от този бурен, доколкото му позволиш, свят.
Съвършенство! Едно тихо и замислено съвършенство на природата бяха тези малки, бели снежинки, съставляващи една голяма снежна маса, ако времето навън им позволи. И могат да бъдат много разрушителни тогава. Но вътре в душата си те са по-крехки и от чувствата, зародили се само в ум ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация