Храфн излезе на билото над каменистия бряг. Сред дебелите стволове на дърветата в гората вятърът не можеше да проникне, но още щом стъпи на открито я прониза леденият му дъх. Тя потръпна и придърпа гуглата си по-близо до лицето. Голата ѝ ръка потърси топлината на Снори. Младият варг изръмжа тихичко, когато Храфн зарови пръсти в меката му сива козина, но този път не избяга настрана, а остана до нея. Седна на задните си лапи, сви рунтавата си опашка плътно към тялото, а зорките му черни очи се впуснаха да изследват хоризонта. Небето бе изгубило цвят. Под него морето ревеше гневно. Далече на запад се носеха оловносиви облаци. Лятото си бе отишло неусетно. Скоро в земите на Идун щеше да настъпи зимата. Щеше да падне първият сняг, по-скоро отколкото старата вана в селото предрече. Снори можеше да го надуши във въздуха. Храфн също. Първият сняг! Никога преди това не се беше случвало. Никога… Изведнъж погледът на момичето бе привлечен от фигурата долу. Беше облегнал гръб на големия изгнил дънер до самия бряг, отправил взор към мрачния хоризонт. Тя пусна двата мъртви глухара, които бе уловила за него и без да се замисля се затича надолу. Варгът се поколеба. Кръвта на птиците събуждаше неподозиран апетит у него, въпреки че само преди няколко часа пирува с плътта на едър лос. Знаеше обаче, че щеше да си навлече гнева на Храфн ако излапаше обяда на стареца, затова скочи на крака и хукна след нея.

Долу вятърът не беше толкова режещ. Високите скали на изток успяваха да укротят свирепите му пориви, а соленият дъх на морето му придаваше някаква мекота. Момичето забави крачка и щом наближи стареца попита:

- Още ли чакаш, Хаватр?! – Гласът ѝ прозвуча суров и укорителен, въпреки, че не целеше това. По-скоро се разгневи на ината му и на неугасващата надежда, която още хранеше напук на всичко и всички. Сърцето ѝ се късаше всеки път щом го видеше вперил очакващ поглед в хоризонта.

Нямаше ги. Нямаше да се завърнат. Да видят белите платна на трите дракара, понесли се над буйните вълни към дома, вече беше немислимо. Колко време мина откакто Ивар и воините му поеха на север? Седем години… или осем? Не бяха малко, не бяха и много. Но тежаха като вечност.

Погледът ѝ, следящ играта на вятъра в оределите бели къдрици на стареца, неволно се плъзна към стария фар. Окаяната му снага все още стърчеше над сивите вълни. Беше се вкопчил с някаква невидима и неразбираема сила в небесата горе и отказваше да се сгромоляса в студените буйни води, отказваше да потъне, също като надеждата на Хаватр.

Спомни си за времето, когато драконът със златните криле изпълзяваше от бърлогата си под хълмовете и с бавни крачки се отправяше към фара. Огромното му туловище се поклащаше непохватно през мочурливата долина, докато твърдите му бляскави люспи дращеха по камънаците. От време навреме драконът щеше да изпусне някое кълбо дим от ноздрите си, щеше да изръмжи сърдито или пък щеше да избълва някой пламък, от който влажните кочани на папурите щяха само да запушат. Обикновено след това щеше да поспре, за да се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо или очакваше някого. Но за Храфн, която се криеше сред високите тръстики, за да го наблюдава, умората му не оставаше скрита, колкото и добре да я прикриваше. Той не можеше да лети. Беше стар, а крилото му бе ранено в отдавнашна битка. И тъгата по необятното небе в големите му жълтозелени очи също не можеше да убегне от бдителността на русокосото момиче. После драконът отново поемаше надолу към брега. Преминаваше с усилие по тясната каменна пътека, издигната от алвите над морските вълни, за да стигне до скалите, на които се издигаше тогава величественият фар. Първо щеше да постои малко в подножието на фара, да погледа пурпурните и моравите воали на небосвода преди да се стопят в кадифеното синьо на нощта, да усети солените морски пръски върху огнената си броня, да вдъхне мириса на безкрая, донесен от тихия вечерен бриз. След това щеше да извие тялото си около фара, щеше да се плъзне нагоре и да увива и увива дългото си тяло, докато не заприличаше на някое змийче, навило тяло около тънка клонка. Зашеметяващ бе онзи момент, в който, достигнал върха, отприщваше огнения си дъх, за да запали сигналните светлини на фара. Целият залив се озаряваше от светлината му, а морските вълни, отразяващи свирепия пламък, сякаш се превръщаха в разтопено злато. Безброй искрици се понасяха над брега като рояк от светулки, устремил се към звездите.

От морските дълбини една след друга щяха да изплуват сирените. Щяха да приседнат на скалите под фара, за да запеят най-дивните си песни, за да разкажат за геройствата на Ивар и воините му, за славните им приключения, за величественото им завръщане… Ах, колко надежди, колко мечти и копнежи събуждаха песента на сирените и драконовият пламък! Какви измамни надежди подклаждаше в сърцата им запаленият фар!

От спомените ѝ я изтръгна жалният вой на Снори. Беше застанал от дясно на стареца, с муцуна вирната към небето и виеше ли, виеше. Миг по-късно към самотния му плач се присъедини още един. После отекна друг. След него още. Близки и далечни гласовете на братята му от глутницата се сляха в тъжна песен. Изведнъж сякаш вятърът утихна, морето замря, а воят на варгите се заби като ледено острие право в сърцето ѝ. Потръпна. Но този път студът беше в нея и топлата шуба не можеше да я предпази. Храфн понечи да сгълчи Снори, но от разтреперените ѝ устни се отрони друго име.

 - Хаватр?!

Старецът не отговори. Нито помръдна. Само снежнобялата му коса се полюшваше леко над падналата на раменете му гугла.

 - Хаватр!? – повтори тя по-високо. Помисли си, че не я бе чул, че беше твърде улисан да наблюдава хоризонта в очакване на корабите, които щяха да доведат у дома едничкият му син – Ивар. Но когато и този път не ѝ отвърна, тя пристъпи решително напред.

Воят на Снори и братята му секна.

Хаватр седеше на каменистия бряг, опрял гръб в стария прогнил дънер . Ръкавиците от топлата заешка кожа лежаха захвърлени край него, а пръстите на ръцете му бяха сплетени като за молитва към боговете. Бледо и студено бе лицето му, тънките му устни бяха посинели, а по бялата му брада и дебелите вежди се бе натрупал скреж. В яркосините му очи блещукаха искрици на щастие. Усмихваше се. В смъртта си най-сетне бе намерил причина да се усмихне. Храфн помилва лицето му.

„Ивар ли дойде да те отведе към вечните небесни покои?! Или видя белите платна на дракарите да се носят към дома?“

Неволно извърна глава назад и погледът ѝ се плъзна по развълнуваната морска шир. Далеч, далеч на хоризонта, там където зримото потъва в мъглите на илюзията, се мержелееше нещо бяло. „Платна?!“ Сърцето ѝ заби лудо. Някаква надежда като че ли припламна в гърдите ѝ. Беше твърде далече за да го различи, но можеше ли… можеше ли да са те… да се завръщат у дома?! Затича към водата и напрегна поглед. Ледени вълни се разбиха в краката ѝ, мокасините ѝ подгизнаха, но тя не усети студа – цялото ѝ тяло трептеше от вълнение.

Сякаш бялото петно се приближаваше и започваше да добива форма. „Горе! Горе на скалите ще се вижда по-добре!“ Не можеше да дочака на брега и хукна нагоре. Снори я последва. Храфн се качи горе на един дъх и като застана на ръба на скалите отново се взря в белите кълба на хоризонта. Приближаваха се. Носеха се бързо над синята шир, по-бързо от който и да е кораб. Издуваха се и се разпъваха в причудливи форми. „Облаци.“ Малки бели облаци, които вятърът гонеше към брега. Въодушевлението ѝ бе попарено на мига. В гърдите ѝ се завърна предишната празнота, но този път тежеше повече. Болеше повече. И тогава разбра, че със смъртта на Хаватр си отидоха всички надежди. Най-слабите, най-невъзможните, дори онези, за които не смееше да помисли. Очите ѝ се наляха със сълзи. Тя се свлече на колене и заплака. Ивар отдавна бе мъртъв. Останалите също бяха мъртви. Телата им лежаха в някоя негостоприемна черна земя далеч от дома. Нямаше ги. Нямаше да се завърнат. Никога. Никога.

Усетил мъката на Храфн, младият варг отново нададе вой. Вятърът поде самотния му вопъл, понесе го над брега, над горите, над блатата и полята, над селото, далече, далече, по цялата земя на Идун.

 Със самотния му вой си отидоха всички надежди. Със самотния му вой от мрачното небе се посипаха първите снежинки.