Едри капки задрънкват по ламарината под прозореца, кацат по стъклото и се разтичат бързо надолу, оставящи мокри следи.

Чувам я как дъвче.

Когато се обръщам към нея, тя веднага улавя погледа ми, с големите си, влажни, тъмни очи, като дива котка, чакаща следващия ход на плячката си.

- Благодаря ти. – прошепва, без да спира да дъвче. Никога не пропуска да го каже.

Свежда отново очи към чинията и продължава гладния си ритуал. Още повече заприличва на диво животно.

Позата ù внезапно изкарва спомена за първия път, в който я видях. Отново беше наведена, но не към чиния, а към земята; цялото ù тяло излъчваше отчаяние, чувство за загуба в лична битка. Нещо в нея ме трогна така, както нищо друго не беше успявало до този момент.

Приближих се и седнах на земята срещу нея. Беше се скрила от дъжда под някаква тераса. Тя ме погледна с онзи неин първичен поглед, взира се дълго и изпитателно  в мен, а после каза:

-  Няма да спя с теб. Не ме интересува колко пари ще ми предложиш. Аз съм зависима, не съм проститутка.

Бузите ми пламнаха, някъде там в тъмното.

- Нямам намерение да искам нищо подобно от теб.

- Чудесно.

Помълчахме си един на друг няколко минути.

- Искаш ли да дойдеш с мен да хапнем нещо?

И така започна всичко. Всяка вечер, прибирайки се от работа, я намирах под същата тераса и я водех на „вечеря” в една закусвалня. Не разбрах много за нея. Не е от най- разговорливите. Така или иначе, научих името ù, годините ù, няколко спомена от детството и предпочитанията ù към храната (или, може би, липсата на такива.) Така и не разбрах откъде си набавя парите за хероин. Мисля, че краде, но не съм я питал и нямам намерение.

Мина може би месец, преди да ù предложа да живее в този апартамент. Тук живееха родителите ми, преди да починат. Сега е празен, няма почти никакви мебели, нито електричество, само едно старо легло и гардероб. Но със сигурност е по-добре от пространството под онази тераса.

След като дойде тук, спрях да я водя в онази закусвалня. Сега ù купувам неща от магазина и ù ги нося, а ако имам време, ù готвя. Въпреки че тялото ù още е мършаво, е далеч по-добре, отколкото в началото. Вече не изглежда така, сякаш скулите ù ще пробият през кожата.

Въпреки всичко, имам чувството, че не правя достатъчно. Искам да я вкарам в комуна, но знам, че ще избяга. Тя е диво животно.

Шумулкане на найлон и аз отново съм в настоящия момент. Тя прибира празната чиния в торбата.

Откъсвам се от дъждовния прозорец и сядам до нея.

- Мисля си да ти донеса някой малък хладилник. Какво ще кажеш, а? Така ще можеш да запазваш храната свежа за по-дълго.

- Това значи ли, че няма да те виждам всеки ден?

- Да, предполагам.

- Тогава не искам хладилник.

Опулвам се в мрака. Дали все пак не съм опитомил звяра? Почти чувам как кръвта ù се качва нагоре към лицето и се събира в бузите ù. Тя мълчи. Искам да я прегърна, но това ще я изплаши.

- Мисля, че трябва да си вървиш. – промълвя.

Време за следващата доза.

Ставам и я поглеждам тайно. Изглежда тъжна, както винаги. Вземам торбата с празната чиния вътре и се запътвам към вратата.

На глас казвам: „Гледай да оцелееш до утре...”

А наум: „... защото те обичам, хероинова скитнице.„