За тези, които останаха до мен тогава, когато нямаше никой, само тишина и болка, непоносима болка. За тези, които ме оставиха тогава, когато най-много имах нужда от тях, за тази любов, която все така страни от мен, сякаш ми е чужда, не ме желае, нито ме допуска до себе си, за това дете и божество, което каза ‘'Не'' и разруши и последния розов сън, розов блян...
Какво означава: ‘'Не мога повече, не искам, нямам чувства, няма да се получи.‘'
Конкретният смисъл е ясен, но мен ме интересува друго - защо след ‘'Всеки ден мисля за теб, щастлива съм, не мога да си представя живота без теб‘', последва това ‘'Не'', защо?
Как така без причина или повод, дори без думи, а само с поглед, празен поглед, тя ме отпрати, защо? Къде сгреших, какво направих, как така знае, че ‘'Няма да се получи?''
А довчера бе друго, моят свят се бе върнал, все така розов и красив като сбъдната мечта, все така необятен и прекрасен като пролетна роса, сякаш всичко бе на мястото си, всичко придоби смисъл, този, който търсех, който нямах, който ми липсваше толкова много... Химера...
И сега пак съм сам и пак е тъмно, и пак е тихо, дори слънчевите лъчи на утрешния ден не могат да ме накарат да се усмихна за миг, изгубих нея, изгубих всичко, абсолютно всичко - отново... Няма сила на земята, която ще я накара да се върне, няма и да има, няма и смисъл, тя беше моят свят, неотделима част от него, вече я няма, вече е тихо. Реалност...
Болката идва не толкова от това, че няма как да си я върна, а от това, че не разбрах защо и как си отиде, без да каже ‘'Сбогом.'' Дори без да има логично обяснение, а в живота често се случва да няма такова, защо? Беше по-хубаво от пролетен ден, от сутришната роса, от цветната дъга, беше толкова хубаво, че чак не беше реално, сякаш попаднах отново в приказката за замъци и принцеси, за принцове на бели коне, за финала с щастлив край...
Приказка, вълшебство, нямаше как да е истина, не и в моята реалност, тази - светлосивата, където дори и щастието да е на една ръка разстояние от мен, то все така си остава там - далече, помахва ми с ръка за сбогом, все така далечно и необяснимо, непонятно, различно, истинско... Химера.
Не мога да разбера, не мога да проумея липсата на всякакви чувства, дори на съчувствие към мен, заради нещата, които дадох, а аз се опитах, макар и в кратко време да дам всичко, защото само, когато дадеш всичко от себе си, можеш да искаш нещо в замяна, а аз исках само нея, нея и единствено нея... Химера. Дори да боли, дори да е тихо, дори да не се появи, аз пак ще се събудя с мисъл за нея, а трябва ли? Може би не, може би няма отговор на въпроса, може би нямам избор, защото отдавна я загубих безвъзвратно, безконечно, може би...
А аз знам, сигурен съм, вярвам, че тя е още там, може би спи, а дали аз ще успея навярно?! Дали? Едва ли, кога ли, сега ли, да го поискам ли, не искам, болката ме е притиснала и се прехвърля на белия лист, но какво от това? За пореден път ще остане само и единствено там - да, сигурен съм, знам, че тя все още, тя е винаги там, там, далече, далече от мен, далече от моята ласка, чиста като нежен сатен, да я погаля ли? Не, забрави, (моето) бебе, не иска и дори да има и спомен от мен, защото съм близко, а тя е далеч, а болката стене, сякаш кървав венец, оплел е сърцето ми, сигурен съм, знам, няма изход от този капан, той е дълбоко, завинаги там, гние и тлее в душата ми, знам... Химера, не реалност, тази моята.
Няма въпрос, а и да има, отговор няма, щом я загубих, без нищо отново останах,
а може би такава е моета съдба - вечно чернееща, вечно зла, сякаш предначертан е светът ми със страх и сълзи, а как да търся нещо друго, освен своите детски мечти, там бях вечно щастлив, никога сам, а (моето) бебе, се усмихва, то е все още там... Химера... Дори да боли, дори да скърбя, горд съм, че те имах, макар и за кратко държах твоета ръка, радвах се на неземната ти красота, опитах от плодовете ти, вкусих от даровете ти, но когато се пресегнах да ги взема завинаги, ти си отиде, остави ме сам, тихо е, тъмно е, а ти си все още там, защото не успях да видя, да усетя, държах очите си затворени, а когато ги отворих, не видях нищо, само празен силует, също като моя, безкрайно красив, но и безкрайно далечен, а може би чужд?! Защо ме остави, вълшебнице моя, какво направих, за да страдам сега на воля, сгреших явно, кажи, но не ме захвърляй, там, където е тихо, там, където отговор не ще получа, защото съм сигурен, защото знам, че все още макар и далеч, ти стоиш, все още си там...
Хората нищо не виждат, никога нищо.
Посветено на Моника Димитрова в последния ден, в който я нарекох Мое Слънце... Горд съм, че позволи да имам възможността да те нарека мое слънце....
© Истински човек Всички права запазени