Обграден съм от ножове. Някои са тъпи, други – остри. Имам един, като бръснач. Цепи косъма. Някой ден, ако реша да се заколя, ще използвам именно него. Ето, сега го държа. Разглеждам го. Стоманата е прекрасна. Хладна, невъзмутима и практична. Какво ли е да умреш? Хм. Сега е именно тъмно, навън, в стаята ми, но в душата ми е светло. Защото искам да бъде. Запалил съм една мъничка свещ, едва мъждука... Свещта на спомените.

Та защо понякога хората искат да спрат. Да живеят, имам предвид. Някой поради страдание, други от несподелена любов, трети от огорчение и обида. С третите може да се занимава човек. С третите. Вторите нямат основания. Третите са наранени. Тя е избягала. Красавицата е станала звяр. Може да е кифла. Съвършената ку-ва. Изработена в един единствен екземпляр. Като излят от стомана.

Любовта се ражда от нищо и умира от всичко. Щото, или той смята нея, за крава, дето готви, кърми, пере, и ходи на работа. Тя е слуга, той господарин. Или тя го смята за перманентна жаба. Която колкото е да я целуваш, освен да квака, друго не може. Ислямистите са решили проблема с тревожността. Те не се тревожат. Просто я заключват, забулват и имат оръжие. Другите ислямисти знаят, че комшията има и може, и всеки си трае. Пази съкровището. Те знаят, без да са им казали, че един боклук, га се запали, гасене няма.. Отделен е въпроса кой е боклукът. Може да е той. Наскоро се сетих, че няма говеда в женски род. Говедото винаги е мъжко. Но тях това не ги притеснява. Те са хората с пушките. В нормалните страни не е така. Тук се страда наистина. Защото никой не е въоръжен. Не само физически, но и психически. Не може да я държиш у дома. Гледа филми, сериали. Освен това, не стигат и парите. Няма камили, няма петрол, а трябва да се яде. Идат и сметки. Колата се чупи. Децата кашлят. Сиропите скъпи. И ти я пускаш... Трябва доверие. Да де, ама вече хората са промити. Те гледат, четат, въобразяват си. Кифлите искат. Говоря само за кифлите. Нов телефон, нова кола, нова къща и накрая стигат и до нов мъж. Мисленето им става криво. Почнат ли да кръшкат, гледат на човека без пушката, като на баща. Все едно са тинейджърки и се крият от него. Но има и обратното. Всяко нещо има и две страни. Тя се чуди какво ще и подари за двайсетгодишнината, а той лежи до нея и си вика- "ако я бях гръмнал преди двайсет години, сега тъкмо щяха да ме пуснат". Шегувам се де.. Ама глава човешка. Какво ли не минава през нея. Основно простотии. И така, на някои, спира да им се живее. Защо? Защото са я обичали. Защото това не е разходка в парка, не е игра на шише. Бракът е отговорност, а хората се променят. Те не винаги си седят, като ГМО портокалите. После не само се променят, ами и трудно обичат. Понякога се месят външни фактори. Майка, баща, род, и всичко се прецаква. И човек се пита- "Какво ли е да се умреш"?

От живите хора, няма кой да ти каже със сигурност. Едни ще рекат, че е просто заспиване. Други, че е изпадане в несвяст. Трети, че е преминаване в друга реалност. Но всичко ще е на база предположения. И аз така мисля. Преди всичко, ти спираш да вършиш безобразия. Ето това е смъртта- спиране на безобразията. Да, има болка. Предполагам е нещо протяжно, когато духът ти се разкъсва от тялото, защото те са две отделни неща, или? Разкъсва се, разкъсва се, и остава да се държи на нещо като нишка, като пъпна невидима връв. И изведнъж, пук и се къса. Духът политва нагоре, а тялото отива надолу. Духът отива на много далеч, там откъдето е дошъл, а тялото отива само на два, три метра. Духът остава вечно.. Как можеш да убиеш дух? Той е безплътен. Тялото става на прах. Материята е хардуер, духът е софтуер.Софтуерът можеш да го качиш на флашка, на диск, на облак в нета, но хардуера не можеш, защото е материя. Та ако си прережеш вените, какво печелиш? Да речем си я докарал дотам. Наплакал си се за себе си. Защото за себе си, най- добре се плаче. Изоставен си. Да речем по- твоя вина. Да речем, не ще да те види. Ти пиеш. Но за жалост изтрезняваш. И пак пиеш, и пак.. И по едно време осъзнаваш, че така не може повече. И почваш да мислиш. Какво да направя? Да пия, няма смисъл. Да не пия е мъчително. Не пиеш, ден, два, три, на четвъртия гледаш филм и виждаш себе си. Някой садистичен простак е направил филм именно за теб! Спираш го. Ставаш и пускаш радиото. Прекалено е тихо, а в главата ти данданията не спира. И оп, песен на Адел. Тъжна, тъжна, да се пукнеш. И пак за теб написана. Сядаш на някой стол. Бутилката от шкафа те зове. До средата е. Ще стигне да не мислиш до сутринта. Но не бързаш. Чакаш. Не знаеш какво. И пак се питаш- какво ли е да умреш.. Няма да е нещо хубаво. Ако беше хубаво, хората нямаше да се раждат живи. Нещо, там отвъд, не е непременно ок. А може и да бъде. Тука вече идва и надеждата на тези, опростените грешници. Щото то няма праведници.

- Тая пуста бутилка, май трябваше да я излея..

Тя стои там, като покорна любима, като затворена в шкаф, като утеха, която винаги можеш да надигнеш и изпиеш. Но още не бързаш. Гледаш и ножа. Страхотно остър е.

А какво ли е да живееш? Е, това го знам..Проблемът е, че по трудно живееш, отколкото умираш. Да живееш щастливо, е тайна. Това е като да ъпдейтваш постоянно, уиндоуса си, антивирусната и да следиш за бъгове. Зарежеш ли машината и всичко се затлачва, почва да влачи и забива. Следва рестарт, след рестарт и един "прекрасен" излиза син екран. Щастието не е материално нещо, не е хардуер. То е воля, избор и отговорност.Каза ми го един, в една кръчма, преди да падне под масата. Последната дума всъщност я каза изпод масата- " и отговорност", се провикна, и си легна. Беше се примирил, че не е успял да спази нито една от трите точки.Предполагам волята му е била слаба, изборът му грешен, а отговорността, поради прецакването на първите две, сведена до нула. Но все пак имаше отговор. И май, за Бога, беше верен.. Защо верните отговори се виждат по лесно, когато си я докарал до там, че да не можеш да промениш нещо? Струва ми се, че това е поради опита ти. Ти вече си бил там, при грешните отговори и си видял, че те не са верни, което автоматично ти е показало кои са именно верните. Все едно да имаме два, три, или пет пътя пред нас, като само един води до една врата с ключ. Останалите четири водят до стена. И така, като си проверил четирите грешни, естествено е да обясниш, на някой тиквеник, че петият път води до вратата. И какво? Нима не може да станеш изпод шибаната маса и да тръгнеш по този път? Защо да не можеш? Можеш и още как. Но нещо ти пречи понякога. Пречи ти гордоста. Илюзиите. По другите пътища е някак така интересно, и лесно. А ако стане зор, винаги можеш да се натряскаш. Нали си безотговорен. Но на оня път с вратата, тая пуста отговорност те плаши- Да постъпваш правилно..Страшно звучи.. Там бутилката в шкафа не е опция, там трябва да проявиш воля, да направиш труден избор. Нима не е това да живееш? Да живееш е по- трудно, отколкото да умреш.

Сега разбирам, досега не можех. Не разбирах, какво и е толкова великото, на сентенцията-„ Да бъдеш, или да не бъдеш?” Сега разбирам. Бъдете! Ходете и търсете вратата с ключа. Кой както може.И не вършете зло. Не причинявайте болка. Не престъпвайте граници, начертани от време оно.Че не се знае вратата ще може ли да се отвори. Може да ръждяса от клетвите и кръвта на тия дето сме наранили и убили по пътя. С думи и дела. Където има воля, има път, дето казват. Ако има път, може да има и врата. А зад вратата, може да има и нещо по-добро. Нещо различно. Хм...