Събуждам се и заспивам с хапчета. Хапче за заплес, хапче за инертност, хапче за стрес и хапче за желание за живот. Накрая минах два пъти покрай себе си и не се познах. На третия път реших да се загледам малко в това, което подминавам, и установих с удивително удивление, че това всъщност съм аз. Някак си ново и неприветливо създание, изгубило своя път и състояние в някаква си лична несъщественост. „Боже, отрочето ми” - казах си. Аз родих това съзнание и го отгледах и му сипвах какви ли не знания и го ръчках да бъде естествено, непринудено и неприкосновено, а сега е плод на светската приумица на несъстоятелност.
Напусках се. На излизане от себе си казах:
- Край на това! Аз се махам от теб! Ти не заслужаваш и капка от онова, което вложих в теб през всичките тия моменти от живота ми! А какво ми даде в замяна? Разочарование... загуби ме в собствените ми каузи!! Толкова ме загуби, че почти не открих нещо от себе, което да взема на тръгване, освен един-единствен спомен, който преживя благодар ...