12.05
Пътуването със самолет е високо и интересно занимание, едно малко, летящо в непосредствена близост до облаците общество, обединено от общата посока и добре, дори учтиво прикриван страх от големи пропадания и катастрофи. Екипажът е сред най-уважаваните и компетентни в света, екипажът е безсмъртен.

12.09
Шумът на двигателите е равномерен и монотонен, дори приятен и приспиващ, младата жена на седалката в ляво от мен навремени клюма, тогава брадичката й почти опира гърдите подобно замислен античен профил, изрязан върху светлия фон на илюминатора. Пътува сама в семпъл и елегантен костюм в охра, ръката виси така, че два от пръстите леко докосват безупречно чистия мокет, по който виждам (без да чувам) стъпките на стюардесата. Една съвършена организация в един мирен свят, понеже получавам бирата си студена и, когато вече наистина ми се пие, (с наистина любезна, даже малко съучастническа усмивка) - наоколо вече почти всички спят, а това някак си означава, че и на мен, дори в някаква съвсем минимална степен, лежи отговорността за този полет.

12.14
До илюминатора от моята страна има още две кресла и те са заети от възрастно семейство. Двамата разговарят тихо и замечтано, почти не се изслушват и тази някак детинска еуфория, така нетипична за възрастта им, обзема и мен и си позволявам да погледна и двамата в очите - нещо не чак дотам изискано и в добрия тон на анонимния комфорт, какъвто предполага всяка уважаваща себе си въздухоплавателна компания. Но те са добронамерено разсеяни и дружелюбни и ми отвръщат със същото и цялото това мигновено съпричастие обещава един наистина добър полет. Летим над високи снежни върхове.

12.27
Изваждам от чантата си книга, мисля да почета, докато полетим над морето, но някой ме докосва по коляното - дете от предната седалка. Пита колко е часа - отговарям "дванайсет и половина", но то настоява да погледне часовника и съм малко слисан и засегнат от недоверието и все пак повдигам ръкав и протягам ръка да му покажа този часовник, като че ли има някакво особено значение дали е точно дванайсет и половина или още само дванайсет и двайсет и осем (вече), за едно дете като него; наместо да не отмества очи от илюминатора, понеже долу са такива красоти - този поглед на закъсняващ бизнесмен, който така да не му отива... Не скривам раздразнението си и твърдя, че часовникът ми е швейцарски, "лунжин", надежден и си мисля дали единствената работа на децата е да знаят, когато пожелаят, колко е часът, ама съвсем точно и не влиза ли това задължително в сценария на целия този театър на детството, с цялото това педантично предизвикателство на ролята, която, в някакъв произволен, но обикновено най-неподходящ момент, се избира.

13.10
От половин час (по обясними причини) се опитвам да прочета повече от половин страница, но не успявам. Вече наистина летим над морето и затварям книгата, като за всеки случай оставям палеца си вътре. Не крия мъничкото злорадство, което изпитвам виждайки детето от предната седалка надвесено над илюминатора.

13.57
Задрямал съм и книгата е паднала на пода. Мъжът седящ отзад ми я подава и когато се обръщам да благодаря, виждам едно здраво и загоряло лице на алпинист. Опитва се на някакъв непознат език и с жестове да ми покаже до къде съм стигнал. Толкова е любезен, че се чувствам задължен да продължа да чета, въпреки дрямката, която ме наляга.

13.59
Оказва се, че от следващите редове започва описанието на самолетна катастрофа. Нямам никакво желание да продължавам, но съвпаденията са толкова, а и любопитството ми расте извънмерно - онзи самолет е подобен на нашия, действието се развива между два архипелага в Тихия океан, наближава четиринайсет часа и пръв предусеща предстоящата трагедия един от пасажерите, според описанието така приличащ на мен... Продължавам да чета и се убеждавам все повече и повече - няма почти никаква разлика между двата полета, или съвсем никаква и разкопчавам горното копче на ризата и махам вратовръзката, нехаещ за всякакво благоприличие - точно това, което прави и моят двойник от книгата, понеже все още нищо не се е случило, но по всичко личи - предстои да се случи (и не знам, трябва ли да проверя дали ще се случи), оглежда се така, както и аз вече се оглеждам, откривайки, че спътниците ми така много приличат на неговите, че няма почти никаква разлика, или съвсем никаква; и детето, надвесено над морето отпред, и жената, задрямала с ръка отново върху мокета, и възрастната двойка отдясно с нетипичната си тиха еуфория, и алпиниста зад мен, след като е подал на някой отпред една книга, в която някой подава на някой отпред една книга, в която някой отново подава на някой отпред една книга...