1. Буря в чаша морска вода

Сякаш Дяволът отвори онази нощ очите ми. След толкова нощи на непробуден и дълбок сън, отворих очи, стреснато и необяснимо точно тогава. А може би ако се бе случило коя да е от онези летни нощи на морето, пак щях да разбера горчивата истина за собствения си брак. И по-точно за краха на доверието, верността, лоялността, уважението... на всички онези ценности, които карат двама души да продължават да живеят през годините заедно...

Стоях и премигвах неразбиращо в тъмнината, загледана в снопчето лунни лъчи играещи по разлюляната от морския бриз завеса. Тогава чух звукът. Лек, почти недоловим, но познат... до болка. Заслушах се в тишината, която се нарушаваше само от далечния звук на прибоя. Отново. И отново... и отново. Периодичен, с нарастваща амплитуда, неволния звук, издаван от двама души, правещи любов. Тихия стон на задоволство от сливането на две тела, задъхани и вплетени едно в друго. Стоях в полумрака, неспособна да помръдна и слушах този звук. Внезапно в мен се породи желанието да бъда любена, да стена в същата тази сладка изнемога... През последните месеци секса между нас беше станал по-рядък, някак по-сух, скован и студен, бърз и безучастен, сякаш удовлетворяваше единствено неговия нагон, но не и потребността от любов, която бушуваше в мен... Обръщайки глава протегнах ръка към мястото, където спеше Николай. Беше празно. И в този миг цялото ми съзнание пропадна в бездната на празнотата, в студената пропаст, която зееше на възглавницата до мен. Лежах вцепенена, в продължение на часове. А може би от внезапния шок на прозрението ми се струваше така. Във фантазията си виждах тях, двамата... Николай и Ирина. Виждах ги как се целуват, виждах как телата им се вплитат, как се извиват, сливат се едно с друго, как се наслаждават на всеки миг, прекаран заедно... Все неща, които от доста време липсваха при нас двамата. Цялото ми съзнание крещеше да стана, да отида до проклетата врата и да я отворя. А разумът в контра-аргумент му отговаряше - и какво ще стане след това? Какво ще се случи когато ги видя и разоблича? Какво ще последва? Скандал, развод?... От цялата ситуация аз щях да съм оскърбената, отхвърлената, унижената, изоставената... Докато мислите се блъскаха в главата ми, а кръвта бучеше в ушите ми, чух как вратата на съседната стая леко проскърцва. Затворих очи, с надеждата да не чуят тежкото ми дишане и ударите на сърцето ми, което биеше като камбана. С леки стъпки Николай стигна до леглото и легна. До мен, съпругата си. От разстояние усещах чуждия, нейния мирис, полепнал по тялото му. Стисках очи с всички сили, дотогава, докогато не чух равномерното му дишане - знак, че е заспал, удовлетворен от преживяното. Не мигнах до сутринта. Премислях всички онези, очевидни, но не и за мен знаци, които трябваше да ми покажат, че между тях има нещо повече от приятелство, нещо, което хората отстрани може би отдавна бяха забелязали. За разлика от мен... до онази нощ, в която сякаш Дяволът отвори очите ми...

- Ставайте, адреналинки! - подвикваше Николай весело. - Време е за плаж!

Надигнах с мъка глава от възглавницата. Сигурно личеше, че съм изкарала тежка нощ, макар и да не бях проляла и една сълза. Просто не можех, някак си все още ми се искаше преживяното да е било само един кошмарен сън.

- О-хо, и закусчица си ни приготвил, и кафе - изчурулика Ирина, излизайки от стаята си. Видях усмивката и погледа, които си размениха с Николай. Запъти се към банята и дори не погледна към мен. И по-добре. Не можех да я гледам. Не и сега. Не исках да срещам погледа й, никога повече.

- На мен... не ми е добре... сигурно се разболявам... Може би е по-добре да отидете без мен... - успях да промълвя с глас, който чувах някак отстрани. Сякаш не излизаше от гърлото ми, а от чужд човек.

След хиляди фалшиви съжаления и любезни уверения, че ще се справя и сама успях да ги изпратя на плажа. Исках да остана насаме със себе си и с мислите си. Исках да стигна до някакво решение какво ще правя оттук нататък. 

Не можех да отрека, че Ирина е красива. Още когато Николай ни запозна ме бодна стрелата на подозрението и ревността. Работеха заедно, така че не можех да направя нищо, освен да му повярвам, че двамата са само колеги и добри приятели. Мъжът й беше чудовище - от онези отвратителни пияници, които пропиват и последната стотинка, без да се интересуват за семейството си, задирят чуждите жени и бият собствените си. За разлика от Николай - стройния, атлетичен, красив Николай, който не пиеше, не пушеше, не поглеждаше встрани. Знаех колко ни завиждат хората, усещах тежките им погледи, но завистта им не ме интересуваше. Бяхме чудесна двойка - млади, влюбени, красиви, преуспели... не се съмнявах, че нещо ще застане между нас, някога... Бях твърде уверена в способностите си, в красотата си, в това, че му давам всичко от което има нужда, за да допусна наистина, че в сърцето му може да се намери място за друга. Сега стоях сама и се връщах назад - към всичките онези, многобройни знаци, които трябваше да ми подскажат, че нещата не вървят така, както би трябвало... Никога не излизахме семейно с тях, а само тримата - аз, Николай и "горката" Ирина. Имахме и други приятели, но през последната година нейното присъствие се настани трайно, не само при кратките ни излизания в града, а и при излетите извън града, дори бе успял да ме убеди и тя ни придружаваше по почивките на планина и море. Тя се беше сприятелила с мен, доверяваше ми най-съкровените си тайни, съчувствах й при всеки конфликт с непоносимия й мъж. Стигнах дотам, че сама карах Николай да й помага всеки път, когато след пиянски побой й се наложеше да се изнася от къщи... Започна неусетно - обедните почивки, които преди прекарвахме заедно изведнъж се оказаха време, необходимо за свършване на неотложна работа... най-вероятно с Ирина. Често оставаше извън работно време, докато преди бързаше да се прибере при мен, излизанията вечер зачестиха - обикновено да помогне на изстрадалата си колежка, а в леглото... това трябваше да е първия сигнал, който да ме алармира за ставащото между тях... А аз го отдавах на натовареността в работата му, на ангажиментите, на всичко останало, но не и на това, което ставаше в действителност...

Изправих се бавно от леглото. На плещите ми сякаш тежеше огромен товар. Започнах да събирам багажа си. Предпочитах да се оттегля мълчаливо, да си тръгна без обяснения и скандали. Не исках да виждам тържествуващото й лице, удоволствието от победата й над мен. Предстоеше ми да проверя само едно - с какво ще се прибера от малкото курортно селище у дома. Бяхме дошли с кола, но не исках да си тръгна с нея. Не исках нищо от тях двамата. Натиках пълния сак под леглото, облякох първата ми попаднала рокля и излязох.


Следва продължение...