Аз съм художник - без ателие, без завършена картина.
Обикновено рисувам жени. Идват, присядат в гънките на страха си, предпазливо подвиват колене и ги долепят едно до друго. Суетата им облизва матовото лице на огледалото и когато с пестелив жест ги лишавам от последното убежище на срама, се свлича като есенна мъгла. Безпомощността на голото тяло ме зарежда с милост. Рисувам веднъж, поправям, и пак...докато платното забрави началото, докато и аз вече не го помня, после забравям и жената, подреждам платната в един ъгъл и очаквам следващия модел.
Веднъж се събудих до картината и в унес я завърших. Но после ми се стори студена и семпла, някак приключила с багрите и след два дни сподели съдбата на другите.
Купът растеше, заедно със спомените, които бродират завивката на старинния диван, затискат се и се кискат, обрасли в паяжина, която въобще не е метафора. Страх ме е от паяци...
Понеделник:
Когато Тя надникна през отвора на таванската ми пещера, изпитах болка. Влезе кротко. Младостта пълне ...