"[...] Конниците се бяха строили в редици; сребърните върхове на дългите им копия блестяха под хладните утринни лъчи на току изгрялото слънце. Лагерът бе почти събран и само огньовете продължаваха да тлеят, подухвани от лекия ветрец, нижещ се откъм източната пътека. Долината приютяваше прохладни лета и меки зими, а мнозина прекарваха години от живота си по тучната ù, зелена трева, отрупана с цветя в многообразен разкош. Ала уви, в тия тежки дни, изсипали се от Мрака, малцина напускаха домовете и родните си кътчета, за да изживеят няколко чудни нощи сред множество светулки и пеещи щурци.

-Животът отново се е завърнал по тая земя… макар и за кратко. Усеща се във въздуха – рече Тарен, вдишвайки дълбоко. – Усеща се, че Конниците са се завърнали.

-Кои са те? – запита Ханрин – Снощи бе късно и не пожела да ми кажеш.

Двамата стояха на малко възвишение в южния край на долината. Лека мъгла обвиваше гората, а по тревата хладна роса освежаваше утрото. Пред строените конници се извисяваха високи фигури, подредени в кръг, с изящно украсени брони, блестящи ризници и дълги мечове, препасани на кръста, с дълги дръжки и нанизани по тях пръстени, забучени в метални ножници, облечени в кожени обвивки, с множество писмена по тях.

-Единайсет са тук… Един липсва. – продума най-сетне старецът, след което последва ново мълчание, а подир него той рече – Наричат ги Конниците на Атлантида, и нишките на дългите им животи могат да бъдат проследени чак отвъд Великата битка в края на Първата Епоха на Света, когато за последно Меррок е бил видян в целия си мрачен блясък. От тогава насетне Дванайсетте станали пазители на тая земя, а някои от тях, или по-скоро един конкретно, вече си срещал, и то неведнъж.

В този момент откъм източната пътека се зададе друга висока фигура, стъкмена като останалите, водеща зад себе си десетки конници, гордо изправени върху изящно резбованите седла. […]"