И дяволът свири блус

 Първа Прелюдия

  Нежен китарен риф изпълваше претъпканата с книги и плочи стая с неподозирано присъствие. Освобождаваше материалните ми придобивки от тяхната плътност и някой би казал колекционерска стойност. Житейските ми главоблъсканици се изгубваха в солото на Гари Муур[1].  Да, имаше я още тъгата по изплъзващата се любов, по загубените, пропити с морска сол плажни дни. Но беше щастлива тъга, лишена от угризения и съжаление. Неизбежно случилите се събития придобиваха нов смисъл и лик, прескулптурирани от твърда и уверена ръка, която плавно се носеше по грифа на китарата. Музиката даваше втори шанс, животът – рядко.  В музиката се изгубвах, възкръсвах и се намирах отново.

  Погледът ми се закова върху прашасалата китара, висяща в ъгъла. Усетих, че човъркам възглавничките на пръстите на лявата си ръка. Връщаха неприятни спомени на болка, умора и незадоволени желания. Загасих цигарата в близката празна бирена кутийка и хванах китарата. Времето ми изтичаше.

 Втора Прелюдия

 Мокрият асфалт хвърляше замъглени отражения на света около мен. Четвъртък.  Прибирах се от лекции и приглушена тъпа болка бе сковала задната част на черепа ми. Валеше през целия ден и студът се провираше през всички възможни процепи на дрехите ми. Всяка крачка събуждаше екзистенциални въпроси от рода: Защо въобще го уча това? За кой дявол ми трябва университет? За да си намеря работа в офис и да бачкам от 9 до 5, пет дена в седмицата? Това ли е смисъла на всичко? Защо тя си тръгна?

 Съдбовното решение, за чиито катастрофални последствия не подозирах, бе че реших да мина през тъмния подлез. И колкото и да искам да мисля за това като проява на свободна воля, знам, че е било неизбежно. Иначе щеше ли да се случи?

  Съобразно  географската ширина, а именно - неоживена част от Борисова градина, бях единствената душа, запътила се натам. И защо някой би избрал неасфалтирана, осеяна с кални язви пътека? Освен това другият подлез разполагаше с осветление и не миришеше на урина. Постоянният поток от хора вдъхваше сигурност и донякъде съпричастност към този забързан свят. А, и баничарницата, разбира се, как мога да я забравя. Докато слизах по хлъзгавите стъпала, усетих поглъщата тъмнина и хлад, които бликаха от пазвата на подлеза.

 И точно там се изправих срещу китарист. Първата ми мисъл, че е клошар, или застаряващ музикант, излязъл да направи някой друг лев се оттегли покорно с всяка следваща крачка.  Четиридесетгодишен мъж, че и отгоре. Косата - дълга и посивяла. Имаше обица на лявото ухо. Странно е, да видиш някой с обица там. Като се замисля, май не съм виждал никого досега. Имаше и кърпа на главата, червена при това. Небръснат. Вече го подминавах, когато забелязах китарата. Стара блус китара с онези дупки във формата на ключ сол по тялото. Тръпки на вълнение полазиха като червени мравки по кожата ми. Цвят на избеляло до златисто кафяво. От онези китари, които носят история със себе си. Китара с душа. Човек убивах за такава китара. Носеше и малък усилвател на батерии и жалко подобие на разтегаемо столче.

 Изведнъж ми се допика. Задминал бях китариста със сребристата коса, когато песента в ушите ми спря. За краткия промеждутък между нея и следващата, чух достатъчно от това, което свиреше, за да ме заковат краката на място. Слушалките увиснаха свободно като мъртви змийчета и аз се обърнах. Музиката струеше леко и непринудено. Раждаше необятни и непознати светове, които исках да изследвам и въпреки че не бе нещо, което бих си пуснал на уредбата, бях запленен.

 Китаристът не направи нищо, което да ми подскаже, че ме е забелязал, а бяхме само двамата. Облегнах се на стената срещу него и запалих предпоследната си цигара. Свърши песента и започна друга без дори да ме дари с поглед, озаряващ съществуването ми.   По дяволите, идваше му. Дори за аматьор като мен, бе повече от ясно, че Той си импровизира. Играе си с инструмента, при това с обезпокояващо спокойствие. Седях облегнат на мръсната стена и слушах. Миризмата на урина беше на моменти задушаваща, а тъмнината уморяваше очите ми, напрягащи да уловят акордите, които използва.

 Загасих фаса в стената и взех решение. Можех и да не си купя цигари днес. Бръкнах за портфейла си и извадих последната за деня петолевка в него. Оставих я в празния калъф от китара пред Него и продължих. Мехурът ми щеше да експлодира.

-          Харесва ли ти? – прозвуча глас в тъмното.

-          Определено да – отговорът дойде без да се замислям. Нали затова му оставих предвидените за цигари пари.

 Китаристът ме пронизваше с поглед. Очите му светеха в нереален за човешката анатомия нюанс. Жълто, сиво, зелено. Във напоения от урина въздух увисна продължителна пауза. Не му беше мястото да я наруша. Обърнах се да си ходя, когато той започна нова мелодия.

-          Искаш да свириш като мен.

 Не беше въпрос, а по-скоро изречено с влудяваща апатия твърдение. Обърнах се, музиката беше спряла. Усещах разстилаща се по крайниците ми като сутрешна мараня парализа. Всички мои нужди, било то физически или духовни бяха нулирани. Неистовото ми желание да се облекча в кенефа изчезна, като че ли, никога не ми се бе пикало.

-          Имаш ли цигара? – попита китаристът.

 Частица от китариста проникна в дясната ми ръка като вирус и аз му подадох последната си цигара. Той извади кибрит от джоба на карираната си риза и запали. Пламъкът се отрази в очите му, изпълвайки ме с чувство на безпокойство. Музиката в провисналите на врата ми слушалки спря. Невъзможно! Имаше още пет песни до края на албума, откакто ги свалих, а беше минало цигара и половина време оттогава. Продължавахме да бъдем единствените обитатели на подлеза. Две неясни фигури на двете срещуположни стени. Едната от тях с увиснала китара на кръста и цигара в ръката, която чертаеше невъзможни огнени линии в пространството. Менящите цвета си очи продължаваха да изпиват малкото останало разум в главата ми. Лека усмивка се разтла в единия край на устните му. Не знаех какво се очаква от мен. Не знаех и колко време мина в мълчание, преди отново Той да го наруши.

-          Е? – попита.

-          Е, какво?

-          Искаш ли, или не?

-          Какво, дали искам?

-          Да свириш като мен, разбира се.

-          Разбира се. След години практика и упорство. Да, може би ще свиря като теб.

-          Сега, искаш ли? Не утре или след пет години?

 Глупаво бе да отговарям. Какво означаваше всичко това?

-          Цигарата свършва момче! Мисли по-бързо.

  Гласът му се повиши до заплашителни измерения и сянката му в слабоосветения подлез израсна. Защо, по дяволите, няма никой? Имаше толкова много хора на автобусната спирка. Само аз ли се излъгах да мина оттук? Малките драконови очички в догарящата цигара е последното, което помня.

  Не беше ли всичко това поредния обезпокояващ психиката ми сън? А аз имах доста налудничави сънища, понякога направо извратени.

  Цигарата гореше вечно.

  Тъмнината, димът и дрънчащият удар на капките дъжд. Да, беше започнало да вали пак.

  Аз и Той.  Лепкава миризма на урина.

  Никой друг...и после бях само аз.

  Приличаше на спомен от отдавна сънуван сън, който изпълва съзнанието ти една сутрин, седем години след като наистина си го сънувал.

  Бях му оставил пет лева и бях продължил към нас с бърза крачка. Пикаеше ми се. И това е. Поне това си спомнях за известно време.

 Сега обаче знам. Палитра от неистови и цветни крясъци. Чувах името си на само десет метра от мен. Стадионът се пукаше по шевовете. И всичко това не докосваше клеясалите струни в душата ми. Знам. Знам, че имаше още нещо. Но щях да го разбера, чак след няколко дни.

  Цигарата бе споделена.

Първа Интерлюдия

  Прибрах се и нахълтах с калните обувки в кенефа. Майната му! Бе мой ред да чистя и без това. Изпиках се с най-голямо удоволствие. От слабините ми изригнаха десетки малки трептящи вълни, които разтърсиха цялото ми тяло. Стоплих остатъците от пица в микровълновата. Не се чуваше никакъв шум от съседните стаи. Пуснах си филм и си легнах в твърде голямото за моите размери легло с парче пица в ръката. Замислих се как само преди няколко седмици размерът му не ме плашеше.

 На сутринта станах и след сутрешната закуска от банан, кафе и цигара влязох под душа. Бършейки си косата с жълтата кърпа натиснах Play на дистанционното за уредбата. Ролинг Стоунс. Песен от най-добрият им албум на всички времена, шедьовърът, наречен  - „Exile on main street”. Хванах Fender-а и се опитах са свиря на сляпо. Влади не спираше да ми повтаря, как трябва да улавям основният тон от песен. Това бе най-трудната част. Аз не само улових тона, а направо засвирих песента. Подивях от удоволствие. Ръката на Кийт Ричардс се движеше плавно нагоре надолу по грифа. Усмивката ми премина в лудешки смях. И така цялата песен. После ударих на пауза и  повторих всичко, този път без съпровод. Погледнах дисплея на уредбата. Закъснявах.

 Облякох се набързо и излязох. Слаба и дълбоко скрита в главата ми крушка премигна и смених якето си с по-дебело. Ноздрите ми доловиха далечен полъх на урина и тютюн.

  Цигарата догаря...

 Трясъкът от затварянето на входната врата заличи неясните спомени (ли бяха?). Минах през същия подлез. Дневна светлина навлизаше през двата изхода. Ха, имаше и лампи по стените.

  Винаги е имало.

Част I

1.

  Няколко дни по-късно Влади ме посети. Не звучеше особено развълнуван (когато му се обадих) от идеята да свирим. И все пак дойде. Дали от любопитство, дали от пълния ми хладилник с бира, не знам. Той беше първият ми слушател и най-сериозният ми критик. Понякога мислех за него като за музикален гуру, чиито съвети обогатяват музикалното ми развитие.

 Споменал му бях, че имам идея за няколко парчета. Дори и текст имах. Започнах бавно и плавно с интрото. Кратка пауза и влязох в тежък сол, преминаващ бързо във фа, после сол, ре и ми накрая. Въобще не знаех какво правя. Като че ли не го бях измислил точно така онзи ден. Звучеше ми различно, но тогава това не ми се видя странно. Влади се включи със соло. Звучеше добре. Нямаше нужда от бас и барабани. Звучеше завършено.

-          Еми, това е! – казах, оставяйки да звъни последният акорд.

-          Супер! Дай да видя текста.

 Следващите няколко часа изтекоха в доизглаждане на току що роденото парче. Ентусиазмът на Влади премина в неистово желание да го запишем в студио. Накрая, късно вечерта, бирата отдавна беше само спомен, но успяхме да нахвърлим няколко идеи за песни. Излязохме за още алкохол. Влади се обади на Марто, негов приятел басист, който щеше да ни уреди хубаво студио за по-малко пари. И той самият искаше да участва.

-          Супер, супер. Много съм доволен. Много добре си пасва с текста. Кога казваш, че го измисли това?

-          Вчера – отговорих.

-          Бая си задобрял, не вярвах че можеш – звучеше искрено и все пак имаше искра на безпокойство в очите му.

-          Упражнявах се – отговорих.

 По-късно щях да разбера, че бях излъгал.

2.

 Първото ми впечатление за студиото, признавам си, бе изцяло незаслужено. След семплата шперплатова табелка „Грамофон” заслизахме по очукани стъпала. Какво ти студио, та това си прилича на мазе! Прекрачвайки прага, се озовахме в едно симпатично помещение с разлепени плакати на групи и грамофонни плочи. Дванадесет стъпала под земното ниво, но беше спретнато и притежаваше душа. Настройката на инструментите отне около десетина минути. Марто приготвяше апаратурата за записване. Лицето му бе на закоравял покерджия, съсредоточен в това, което правеше. Никакъв ентусиазъм, нетърпение, каквото и да е. Първо щяхме да направим няколко проби. Платили бяхме за два часа. Трябваше да стигнат. Бяхме си взели и бира.

-          ОК, давай! – подкани ме Марто.

 Поех дълбоко въздух и дадох.

-          Не, не! Не е това, бе – прекъсна ме Влади още в началото - Нали се сещаш, сол-фа-сол-ре и т.н.

-          Това правя!

-          Друг ритъм беше и пропускаш Ми-то накрая.

 Опитах, както ми каза Влади. На мен ми звучеше супер.

-          Не ! – последва пак.

 Наистина не знаех, какво не правя като хората. Имах кристално ясна представа в главата си къде исках да отида по грифа. Бе завършено. Бе идеално. Хванах пак сол и настъпах Ла-педала на процесора с ефекти. Чувствах се страхотно. Баре след баре и накрая вкарах соло тип Tom Morello[2]. Музиката свърши, китарата издишаше. Последен предсмъртен увиснал във въздуха стон. Очите ми бяха затворени. Когато ги отворих, Влади ме гледаше с почуда, възхищение и замръзнала в пространството ръка с бира. Дори Марто, който досега бе сянка на музикант, изглеждаше нелепо с провиснала уста. Китарата бавно заглъхваше, оставяйки напрежение в стаята между всичко там и нас.

-          К’во сега. И това ли не става?

 Мълчание.

-          Да изчистя края, нали? – продължих.

-          Сигурен ли си, че това е твое? – Влади наруши мълчанието първи. Марто още седеше зад пулта.

-          Абе, нали оня ден го свирихме.

-          Това...това не е същото. Човек, ти направо изкърти. Това...това соло накрая. Това, сега ли го измисли?

-          Не знам – бях искрен. Наистина не знаех. Трудно ми бе да възпроизведа в главата си  импулсите, довели до току що изсвиреното от мен.

 Всички си допихме бирата и не свирихме повече. Общо взето си платихме за някакви си шест минути свирене, при това само аз свирих. И двамата ме уговаряха как следващата седмица непременно трябва да свиря с групата на Марто на едно тяхно участие. Да изсвиря именно това парче.

 Нали се сещате как ми звучеше това. Та аз не можех да свиря, ебаси.

3.

 ...беше прохладно. Станах и нахлузих фланелка. Погледът ми се спря на часовника. 3:33 сутринта. От няколко седмици постоянно ми се случваше като се събудя по каквато и да е причина, часовникът да показва три еднакви числа – 1:11, 2:22 и т.н. Но нали не бях се събудил в 6:66, така че не се притеснявах особено от тази моя „дарба“.

  Легнах пак, когато далечна музика разтрои полузаспалите ми сетива. Прегръщах възглавницата, когато различих акорд от китара в тишината на малкия спокоен квартал, в който живеех. Извърнах глава и видях двете си китари по стойките. Очевидно, никой от съквартирантите ми не се опитваше да свири в три сутринта. Издрънча отново. Станах. Сигурен бях,  че не си въобразявам и, че идва от задния двор. Обух долнище и влязох в кухнята. Имах врата за там, както и врата за хола. Отворих тази за задния двор, където в междукъщното пространство се образуваше една площадка с най-различни цъфнали храсти и цветя. Две пейки и масичка между тях. Същинско сепаре! Лампа от съседната къща осветяваше фигура на човек с островърха шапка на главата, карирана риза и китара в ръка. Седеше си най-спокойно на пейката срещу мен и свиреше блус. Изглеждаше като сън. А не беше ли?

   Цигарен дим и урина...

   Китаристът проговори преди да успея да реагирам.

-          Сега знаеш.

 Вдигна очи и се взря в моите. Тогава разбрах.

-          Всичко си има цена, момче! – каза и се усмихна, продължавайки да удря нежно по струните.

  Подскочих в леглото целият плувнал в пот. Дишах затруднено. Защо бях решил да затварям прозореца? Защо съм сам е леглото? Къде е тя?

  Сън. Всичко бе сън. Разтла се като лятна мъгла и само след няколко мига реалността ме удари в лицето. Тя си беше тръгнала. Сам в леглото. Голяма и празна стая.

  Миришеше на урина...цигари

  Нежна струйка дим от загасена преди минути цигара се извиваше като кобра към покрития с паяжини таван. Цигарата беше наполовина.

4.

 Dogtown Blues бяха смешници. Блус, тежки барабани, дерящ се вокал и всичко това забъркано с много грим, прически, гривни, гердани и розово шалче, висящо от стойката за микрофона. Извратена съвременна репродукция на най-доброто от Би Би Кинг, взето заедно с най-лошото от Кърт Кобейн. Блусът е блус, когато е от средата на XX век. Златни времена.

 Не мога да кажа, че бях нервен. Като че ли, не осъзнавах какво ми предстои. Имах само едно участие, само една песен, но музиката и текстът бяха мои. Огромна отговорност, а заведението се пукаше по шевовете.

 Най-накрая свърши мъчителния алтернативен блус. Китаристът – вокал, преметна разпуснатия си шал зад рамото (беше Юни месец, по дяволите) и благодари на всички. Дойде нашия ред. Да се свършва по-бързо и толкоз...

 Марто настройваше инструментите отново със стоманено изражение. Понякога се чудех, дали музиката му доставя каквото и да е удоволствие. Седях върху усилвателя и нервно пушех. Няколко минути по-рано отказах предложената ми трева. Нямах нужда от наркотици, имах си музиката в главата. Минаха няколко минути и Марто ни представи на публиката. Забелязах Влади сред първите редици. Държеше халба бира и се усмихваше. Вдигна чашата за поздрав. Очите му обаче излъчваха нервна възбуда.

 Марто започна с бас интро, накъсано от съскащия звук на чинелите.   Стържещият крясък на вокала постави началото. Барабаните се включиха, касата прогърмя. Натиснах педала с distortion ефекта и затворих очи. Така ме учеше Влади. Не знам колко време мина. Далечен аромат на пролетен дъжд, кал и урина се бореха за надмощие в ноздрите ми...

 Когато ги отворих, осъзнах, че се намирам на подиума по колене, извисил китарата си като Ескалибур. Всички други бяха спрели, дори вокалът стоеше настрана. Погледите на всички бяха в мен, а пръстите ми продължаваха да се приплъзват по грифа. Екстаз, възхищение, питащи чернобели лица и неудобство от присъствието на божия намеса, вирееха из залата. Предполагам нещо подобно се е случило 50 години по-рано, когато Хендрикс си запали китарата.

5.

 Това бе първият и последният път, когато изсвирих това соло, както и последното ми участие пред публика. Така мислех тогава, а сега хиляди крещяха името ми.

6.

-  Добре не разбирам. Защо не можеш да го изсвириш по същия начин. Нали...нали ти го измисли.

 Нямах отговор.

 Празен подлез...душно и мокро...

  Музиката звучеше завършена в главата ми, но ръцете ми изпълняваха чужди команди. Като че ли някой прокълнат мъртъв бог на китарата свиреше вместо мен. Не си бях пожелал това. Сбърчих ноздри от острия полъх на урина, долитащ от пазвата на подлез, разположен на петдесетина метра от стаята.

7.

След няколко дни вече знаех.

8.

-          Схвана накрая, нали?

 Мелодията ме изпълваше с тъга. Карирана риза. Червена кърпа заместваше широкополата шапка. Невидим вятър поклащаше сребристите му коси.

-          И какво? Това ли... ще е за мен? – гласът ми трепереше.

-          Ти какво очакваше?

-          Не знам, не и това.

-          Аха, ами може би трябва да ти взема душата – засмя се, без да спира да свири.

-          Е, да не прибързваме с алтернативите.

-          Това е, момче. Само това...

  Нищо не можех да изсвиря два пъти по същия начин. Дори не се доближаваше до първия път. Брилянтно, непостижимо, невероятно, но само един път. Това е.

-          Имаш ли цигара? – попита Той.

  Подадох му. Той извади кибрит от външния джоб на ризата си, запали и издуха димна мъгла срещу мен.  Всичко притъмня.

 Лампите в подлеза премигнаха в предсмъртна агония. 

Част II.

1.

  Събудих се рязко и подскочих в леглото. Бях плувнал в пот и като че ли с нея изтичаше току що сънувания кошмар. Стоях като хипнотизиран известно време, опитвайки се да подредя събитията от последните дни в логична последователност. Но как бих могъл, след като не знаех кое е реалност и кое е сън?

  Отидох до банята да си наплискам лицето с вода. Полъх на урина долетя от тоалетната и с нея всичко се върна. Подлезът, мрака, музиката...хиляди хора викаха...аз и...Той. Лица и думи се блъскаха в черепнита ми кухина, докато накрая не се подредиха в пъзел, който ме удари като товарен влак и залепи за стената в тоалетната.

  Няколко минути по-късно размишлявах в двора над димяща чаша кафе. Той ми бе дал втори шанс и аз нямаше да го пропилея този път.

***

  Извиках Влади вкъщи да посвирим. Този път трябваше да е различно.

-          Хайде, давай. Започни и ще се включа – усмивка се разля по лицето ми. Вече бях чувал тази реплика.

  Започнах бавно и плавно с интрото, като през цялото време съзнанието ми блуждаеше в миналото. Изгубвах нишката на времето. Как мога да знам със сигурност, че това сега е наистина сега? Влади се включи със соло. Звучеше добре. Нямаше нужда от бас и барабани. Звучеше завършено. Цялото ми тяло трепереше от екстаз. Звучеше като изгубените мелодии от 70те, когато боговете ходеха по земята.

-          Е, как е? – дръпнах от цигарата.

-          Има още много да работиш.

-          Ти луд ли си, бе! Чуй това – и влязох в соло, което измислих тази сутрин.

-          Човек, спри, спри. Заболява ме главата. Никакъв ритъм, няма мелодия. Нали съм ти казвал, след като ти хрумне нещо, първо се опитай да го изтананикаш. Ако не можеш, нищо не е.

 Въобще не знаех за какво говори. Как може да не му харесва? Нали имах силата? Сутринта още в просъница хванах китарата и изсвирих мелодията, която преследваше сънищата ми. За това само бях чувал, че се случва. Но сега го правех аз. Аз !

-          Добре, чакай. Ами това? – и подхванах една балада.

  Просто си играех с току що подредени в главата ми ноти. Нежно и сигурно вървеше към малко по-висок припев с по-тежки елементи.

-          А ? – оставих китарата.

-          Стига бе, братле. Ти сериозно ли? Между дрънкане и музика има разлика. Просто свири. Свири всеки ден. Оставяй китарата с пришки по ръцете. Това е пътя и истината! В момента не мога да ангажирам времето на Марто и да ходим да записваме. Не си готов, просто не си готов.

  Ебаси ! К’во става, по дяволите! Китарата ми повече не роди звуци тази вечер. Допихме си бирата и Влади си тръгна. Не разбирах.

2.

  Седях на стълбите на задния двор. Меланхолия беше обзела и седемте дворни котки. Дори таралежите се бяха покрили някъде. Сумрачното юнско време отразяваше в огледална хармония настроението ми. Цял ден не бях правил нищо съществено. Дворът като че ли се бе превърнал в затвор за прокълнати, изгубили себе си души. Но какво е моето престъпление?

  Реших да трансформирам апатията си към света в нещо по-креативно. Всичко си идваше само. Нота след нота. Дори успях да си припявам разбъркани слова, докато свирех. Харесваше ми, звучеше като балада на Guns ‘n’ Roses. Балада за нея.

 Зададе се фигурата на Марио, съседът от другата къща, с който понякога пиехме бира или мастика на двора. Едър, с побеляла коса, но доста приятелски настроен.

-          Дано не ходиш на уроци.

-          Е не ходя, ама защо? – попитах.

-          Аз не бих те изтраял, колкото и да ми плащаш – добави и се скри зад ъгъла, усмихвайки се.

  Започвах да се дразня. Нищо не разбирах. Хванах отново същата мелодия. Изсвирих я точно по същия начин. Затворих очи и забравих за догарящата цигара в пепелника. Въздухът пред мен се раздвижи.

  Тютюн, кална земя и урина.

  Отворих очи и видях карирана риза, сребърна коса падаща на кичури под широкопола шапка. Китара висеше на кожена каишка през рамото Му.

-          Не, не спирай заради мен.

  Не бях сигурен какво точно се случва и какво трябва да направя, затова продължих да свиря. Той се включи и музиката затри като вълна пясъчен замък всички въпроси в главата ми.

-          И к’во, сега съм прокълнат, така ли? Другите не чуват това, което наистина свиря?

-          Ти го поиска – измърмори Той, измежду два високи тона – Виждаш, ли, каква комбина правим?

-          Е, не е точно така. Поисках втори шанс. Сега какво ?

-          Нищо, дойдох да посвирим малко.

-          С теб?

-          Аха.

  Ние всъщност не бяхме спирали. Разговорът си течеше и се гледахме в очите, докато музиката създаваше нови светове из задния ми двор и като че ли стените на затвора започваха да се пропукват. Съседите сигурно много ме мразят в момента. Сигурно звучеше отвратително.

-          Имаш ли цигара? – попита Той.

  Лампите в подлеза премигнаха в предсмъртна агония. 

Част III.

1.

  И отново се случи. Стрелката на часовника се завъртя наобратно, пространствено-времевия континуум се сви и черната дупка в дъното ме изплю няколко дни по-рано. Този път го приех спокойно. Мислех че, разбирам правилата на Неговата игра. Нещо обаче ми подсказваше, че няма да има четвърти шанс. Затова и реших да не се обаждам на Влади. Седях си в стаята сам и размишлявах как да действам този път, когато на вратата се почука. Странно нещо е съдбата. С торбичка бири в ръката на прага стоеше Влади.

  Свирихме цяла вечер. Накрая Влади каза:

-          Супер, супер. Много съм доволен. Много добре си пасва с текста. Кога казваш, че го измисли това?

-          Вчера – излъгах. Изсвирвах му това парче за трети път.

-          Бая си задобрял, не вярвах че можеш – звучеше искрено и все пак имаше искра на безпокойство в очите му.

-          Упражнявах се – продължавах да лъжа. Знаех къде ме отве тази пътека предния път.

  Разделих се с Влади пред входната врата на малкия кокетен блок с жълтеникави стени. Бяхме вървяли до тях, докато си говорехме. Казах „Лека” и си тръгнах. Не знам какво ме накара след няколко метра да се обърна. Видях фигурата на Влади точно там до входната врата. Изглеждаше като че ли следеше сянката ми. Нищо не направих, просто продължих към нас. Две неща не забелязах тази вечер. Очите на Влади бяха изпълнени с огнени пламъци, ръцете му трепереха, докато пушеше, облегнат на входната врата и второто: нямах сянка след себе си.

  Всички лампи по улицата светеха.

2.

  „Грамофон” ми се стори като обетованата земя сега. Плочите, нежния слой прах по оскъдната мебелировка, инструментите, всичко ми изглеждаше различно като далечен сън, който сънувам отново, десет години по-късно. Мечтаех си за това студио, дванадесет стъпала под земното ниво. След десетина минути приготовления Марто хвана баса и ми даде знак.

  Не знам колко време бях свирил, но след минута се включи Влади, а Марто го последва малко след това. Получи се нещо велико в това мазе там долу, дванадесет стъпала под земното ниво. Нещо, което не се беше случвало от времето на Led Zeppelin, Pink Floyd и Rolling Stones. Нещо, което трябваше да бъде записано и изсвирено пред милионна публика.

3.

  Записахме няколко парчета до края на седмицата. Пет ако трябва да съм честен. Музиката на всички от тях беше моя. Текстовете също. Влади свиреше ритъм китарата, а аз водех. Беше невероятно. След края на последната песен, всички потънахме в мълчание. Думите висяха в пространството между нас. Блясъкът в очите ни, усмивките по лицата ни.

  Бяхме си създали група. Или поне така аз си мислех. Бях щастлив от стеклите се събития и не виждах какво по дяволите може да се обърка. Естествено грешах.

4.

  Дойде време за първото ми (второ) участие.

  Dogtown Blues ми изглеждаха/звучаха още по-абсурдно. Добре, че костите на бащата на блуса отдавна бяха шест метра под земята. Дали? И за него се носеха легенди, че си е продал душата на дявола.[3] Докато седях и пушех, облегнат на усилвателя се чудех къде ли е той в момента? Очевидно не се е получило при него, предвид злополучната му смърт. През това време Марто настройваше инструментите. Видях Влади сред публиката, беше си контузил ръката и не можеше да свири с нас. За част от секундата ми се стори, че в очите му избухна миниатюрна атомна бомба и в следващия момент всички започнаха неистово да крещят. Марто ни представяше. Стъпках цигарата на земята със самочувствие на велик китарист и ударих по струните. 

 Далечен аромат на пролетен дъжд, кал и урина се бореха за надмощие в ноздрите ми...

   Затворих очи. Не знам колко време мина, но когато ги отворих пак, видях очите на всички, приковани в мен и в черния ми Fender. Намерих с поглед Влади сред публиката. Чашата за бира беше полупразна, а цигарата му висеше в единия край на устните. Гледаше ме с онзи изпитателен менторски поглед. Всички около него викаха, подскачаха. Почти бях сигурен, че чувах собственото си име да се разнася от уста на уста, което беше невъзможно, предвид че никой не го знаеше.

  Всички искаха да чуят още и още от черното Fender чудовище, над което имах пълен контрол. Марто най-накрая показа скритата си досега тъмна страна. Очите му горяха със неподозирана (дори и за него сигурно) страст. Музиката беше в него, около нас, в публиката, но не и в мен. Дясната ми ръка спря. Перцето падна на земята и се изгуби сред многото настъпани фасове. Още преди Марто да има време да реагира, бях поставил нежно китарата върху усилвателя и потънах сред тълпата, която си нямаше идея какво се случва. И докато си пробивах път сред тълпата, усещах погледите им впити в гърба ми. Музиката не спря. Влади седеше на предния ред и допушваше с усмивка цигарата си.

5.

  Излязох на чист въздух и извадих смачкан пакет с едва съумяла да оцелее последна цигара. И докато палих, чух гласа Му:

-          Значи се отказа?

   Знаех кой.

-          Да.

-          И какво си мислиш, че следва сега? – червената кърпа влезе във владенията на наблизо извисяващата се улична лампа и успях да различа фигурата Му.

-          Ти ми кажи?

-          Момче, не си играй с мен. Знаеш какво следва, нали? Виждали сме го хиляди  пъти досега.

-          Това е значи, така ли?

-          Имаш ли цигара?

-          Не! – повиших глас с цялата твърдост, на която бях способен в присъствието Му - Нямам цигара за теб! Виждаш ли тази?

  Извадих цигарата от устата си и я разкъсах на две. 

-          Ето, виждаш ли! Това е!

-          Не можеш да избягаш, момче.

  Възхищавах се на чувството му за самоконтрол. Дори когато повишаваше глас, пак го правеше с усмивка на лицето, като че ли просто натиска бутон някъде там из дебрите на хилядолетното си съзнание и гласът преминава в титаничен гръм без визуална лицева промяна.

-          Ще видим – по-скоро го казах на себе си.

   Погледнах със съжаление и погнуса към разкъсаната цигара. Никой нямаше да ме види тук в тъмното, ако вдигна едната половинка и я запаля. Все пак си е моята цигара. Продължих без да пуша към вкъщи. Мислите ми се лутаха по самотен плаж безплътни и чернобели. Отнякъде долиташе кисела симфония от тютюн и урина.

Втора Интерлюдия

 Докато слушах Гари Муур имах чувство, че и аз се разхождах по парижките улици през 1949г. Толкова искрено и човешко звучеше. Станах сутринта и отидох да се изпикая. Не успях. Седях няколко минути пред тоалетната и чаках. Колко ли глупаво съм изглеждал отстрани, чакайки струята? Как можеше да знам, че никога повече нямаше да пикая. Взех си душ и сложих черна на цвят фланелка. Направих си кафе с малко мляко и канела, без захар. Изплюх още на първата глътка. Имаше отвратителен вкус. Оставих чашата в мивката и излязох. Имах уговорка с Влади в парка, което в момента звучеше още по-блазнещо.

-          Едно късо и газирана вода.

-          И за мен същото – Влади се усмиха лукаво.

 Сервитьорката се отдалечи. Имаше дълги и стройни крака.

-          И к‘во викаш, да свирим тази вечер?

-          Еми, да. Имам една бутилка уиски вкъщи.

-          Супер, супер.

 Влади отпи от димящата чаша. И аз отпих. Изплюх го на мига.

-          К‘во има, бе.

-          Ебаси гадния вкус, не знам. Мирише на мокри листа и пръст. 

  Огледах се наоколо. Никой не правеше физиономии на отвращение.

-          Еми, ще донесе друго.

-          Еми, за два кинта, как няма да донесе!

  Момичето с хубавите крака донесе още едно и ми се извини. Същата работа, но реших да си замълча. Поне не усещах мухъла толкова много, мисля…а и непослушното гласче в главата ми прошепна, че трябва да свикна така или иначе. Какво по дяволите?

-          Как е сега?

  Каймакът на еспресото излгеждаше зеленясъл.

-          Става, става – излъгах.

  Разделихме се след малко повече от час. Влади имаше работа да върши, нещо по колата, а аз направо примирах от глад. На връщане си купих две банички и боза. Мързеше ме да си готвя, особено в това топло време. Не изядох нито баничките, нито отворих бозата. На вратата ме посрещна съквариранта.

-          Имаш гост.

  Тъкмо излизал за работа, когато дошъл.  Не очаквах никого, затова и се учудих кой може да е. И тогава ме осени. Влязох в хола с обувки. Дали не беше тя? Дошла да си прибере двата кашона с дрехи? Дали/Дано?

  Имахме два високи стола, долепени до нещо като барплот, гледаш към улицата навън. Понякога седяхме и пиехме кафе там. Сигурно сме изглеждали за случайния минувач като рибки в аквариум.

  Нахълтах в хола, изпълнен с противоречиви чувства и се изправих пред образа, преследващ сънищата ми. На единия стол седеше Той. Червената кърпа, карираната риза и посивелите кичури коса. Сега забелязах, че носи изтъркани дънки и доста кални ботуши. Китарата му беше захвърлена на дивана. Гледаше през прозореца умислено и в същото време с едва доловима по крайщата на устните усмивка. Лежерно си поклащаше краката от бар стола.

  Оставих торбичката с баничките и бозата на масата пред дивана.

-          Готов ли си? – попита спокойно Той.

  Идея си нямах какво има предвид. Реално ли е всичко това? Та аз не...и вкусът на урина се върна в устата ми.

-          Чувам те, да знаеш.

  Какво, по дяволите!

-          Момче, не си играй с дявола – стана сериозен изведнъж.

-          Кой си ти и какво правиш тук, по дяво...

  Нещо ме накара да спра накрая.Той се усмихна.

-          Имаш ли цигара? – попита съвсем спокойно.

-          Никакви цигари нямам за теб. Изчезвай ! Или...

-          Ти наистина ще ме убиеш – смееше се, докато вадеше червено Марлборо от джоба на ризата си. Та нали ми искаше цигара. Бях повече объркан, отколкото уплашен.

-          Нямаме много време, трябва да дойдеш с мен.

-          Моля?! – не вярвах на ушите си.

  Той стана и отиде до дивана. Седна и захвана да дрънка нещо на блус китарата с изрязаните ноти по дървеното тяло. Хубаво беше.

  Реших, че е тъпо да го питам, откъде знае къде живея. Бавно, бавно се прокрадваше мисълта дълбоко в главата ми, че на всички мои въпроси вече имах отговора. Още преди да ги задам. Знаех точно кой е Той и защо е тук. Само не знаех какво следва оттук нататък. Беше реално и Той беше пред мен, седнал в хола на дивана ми. Той, падналият ангел в карирана риза. Господарят на хаоса с посребрени коси и на всичкото отгоре свиреше на китара.

-          Момче, ти поиска нещо от мен. Нали така? – не му пречеше да говори, докато свиреше нежна мелодия.

  Хахаха! Всички метал сатанисти са в голяма заблуда. Та, Той, Дяволът седеше тук в хола ми и свиреше нежна балада. Цигарата му сипеше пепел по пода.

-          Къде ще ходя с теб? Време, ли е за мен? – чак не вярвах, че имах силата да задам най-важният в целия ми съзнателен живот въпрос.

-          Не, не – засмя се Той - Просто отиваме на турне, ние двамата...

-          На турне?

-          Аха, нали искаш да се научиш да свириш като мен. Как да стане иначе? Тръгваме и толкоз...всичко ще си дойде на мястото.

  Нямах отговор, нямах думи. Съзнанието ми се опитваше да осмисли тази така спокойно-подхвърлена във въздуха идея. Гладът замъгляваше мислите ми. А мириса на урина едва се траеше. Понечих да отворя торбичката с баничките.

-          Не ! Вземи си китарата – прозвуча по-скоро като съвет, отколкото като заповед.

  Така и направих. Взех да свиря, уж в синхрон с Него. Изведнъж гладът изчезна. Почувствах се сит, преял, погнусен от храната, освежен от кафето, което не пих, всичко след нищо. Урината се усещаше стоически в слюнката ми.

 Той ми намигна.

-          Дай ми цигара момче!

  Подадох му една и запалих на свой ред. Всичко си дойде на мястото. Видях. Спомних си всеки път. Защо нито един път не се получи? Сега е време за разплата. Това е. Нищо ненормално нямаше в цялата работа. Седяхме с Дявола, пушехме цигари и свирехме блус. Нежен блус, блус от средата на века. Блус в стила на BB King, на ранните Rolling Stones…

-          Pleased to meet you, hope you guess my name….but what’s puzzling you is the nature of my game…. [4]

 Е наистина не разбирах, но имах чувството, че скоро щях...

Каданс

   Виковете им превръщаха всеки опит за мисловна дейност в болезнено изживяване. Петдесет хиляди души скандираха името ни, само на двадесетина метра от нас.

  НАС?

  Това понятие, местоимение, дума губеше смисъла си през последните няколко години. Всичко бе една измама. Там, отвън всичко се потапяше в сън,  в мечта. Най-накрая правиш нещо, което желаеш и най-вече биваш оценен и аплодиран. Но после ставаше тежко, когато китарата е захвърлена, когато музиката свърши, когато всичко което си ... просто заспи, а на теб ти остава да изтърпиш цялата вечност до следващото излизане на сцена.

  Е, все пак, всички това поискахме, това подписахме. Огледах се в малката backstage стаичка, в която се намирахме. Пет мъртви лица. Нямаше я искрата в очите, нямаше го страха от непознатото, от утрешния ден. Просто отчаяние, сивота и броене на миговете, прекарани без музика.

-          Хайде, момчета – вратата се отвори с трясък и се появи Той - Готови ли сте? – всичко бе игра за него.

  Усмивката не напускаше лукавото му лице. Посребрените кичури бяха неуспешно прибрани зад червена кърпа. Дълбоко някъде там в очите му гореше вечен огън.

-          Хайде, не чувате ли? Нека, не ги караме да чакат!

  И докато петимата вървяхме към сцената, виковете се усилваха, както и животът започваше да кипи във вените ни. След броени минути щяхме да забравим всичко. Преглътнах насъбралата се слюнка. Все още имаше вкус на урина, но бях свикнал. Лица и случки прекосиха мислите ми, като забързан кадилак през празния и напукан от слънцето пустинен път.

  Дали тя си мисли за мен? Дали кашоните с дрехи още стоят в мазето?

  Зеленикава светлина ме заслепи. През бликащите дим машини различавах подивели хора.

 Дали ще я видя някога?

 Вдигнах китара в знак за поздрав и тълпата изригна. Аплодираха черното чудовище в ръката ми, аплодираха мен. Забелязах сребристите коси ляво от мен. Очите му горяха. Намигна ми.

 Преглътнах и пръстите ми поеха на кръстоносен поход по грифа.