Лазаре, спри се... легни си, Лазаре...
Не се разхождай така по мозъчната ми кора,
боли ме.
Легни си, хайде...
заспивай вече. Късно е...
Tака ли ще ми възкръсваш на всеки четвърти ден от безкрайната вечност?
Не е хубаво, Лазаре, така да се прави, не е.
Ти като се будиш от мъртвите, мене водиш при тях...
Hа земята е нужна кръв, на земята са нужни мъртви Лазаровци...
или Алиси...
случва се хората да тръгнат да ме заравят...
Грозни вопли се разнасят над мен и смущават съня ми,
лопатите пръст туптят по дървото на ковчега
(а той е винаги черешов... защо черешов винаги, защо?)
Тогава ти въздишаш някак по навик съкрушен.
Тъкмо тия въздишки ме будят от дълбокия сън...
Ти кажи им другия път да не копаят, аз ще се събудя.
Понеже няма да се въздържиш, умората ще се разлее по гърлото ти и навън, по езика.
Ще стигне до мене твоето дихание, ще ме лъхне като леден вятър
и аз ще се събудя.
Защото, Лазаре, докато ти си жив и дишаш, аз няма как да спя спокойно.
Но пък няма да се дам тъй лесно - не искам още да заспивам в закован креват...
А ти?
Нима не ти омръзна вече? Веднъж умря, сега умираш пак
отново и отново,
като във глупава комедия,
сякаш имаш за какво да живееш в мен
и извън мен,
сякаш имаш посока и цел,
какво те възражда така всеки път?
И не те ли боли?
Виж как само те убиват... виж и аз как жестоко те ранявам само...
И ти се връщаш винаги и ме обичаш
... мъничко.
Изобщо, Лазаре, далеч по-лесно ще ни бъде и на двамата,
ако заспиш и дълго-дълго спиш така.
Не е за тебе тоя скучен живот, ти си създаден за далеч по-велики дела.
А аз не съм. И никое от тия дела аз няма да извърша,
защото Марта е винаги с мен. Твоята миличка Марта, помниш ли?
Тъкмо тя те предаде, тъкмо тя те изгуби първа, защото бе гневна...
И с право, де. Но това те погуби... а сега си забравил. Аз не.
Лазаре, ти си в мен и аз в тебе, частички мен се търкалят по пода ти,
в главата ми е пълно с лудата светлина, която блика от твоите длани.
Ти няма да бъдеш забравен, отхвърлен, сам, пренебрегнат.
Само съществуването ти ще бъде отложено. Ти ще бъдеш отричан за малко.
За твое и за мое добро...
Легни си, заспи, свий се на клъбце в себе си и остани там за следващата вечност,
а аз ще идвам тихо да ти пея песни...
Ако дочуеш в тъмнината шум, ако до теб приседне някой в бяла роба, не се плаши – Иисус е...
Той идва да поплаче над разбитото си царство...
Не го е мислил той така – хора да си приспиват свойте Лазаровци...
Не го е мислил, обаче времената са такива - по-добре приспана вяра, отколкото погубена.
Ти спи сега, а нека той да си поплаче...
© Алиса Всички права запазени