I’LL FOLLOW THE SUN

На А.

…Some day you'll know I was the One
But tomorrow may rain,
So I'll follow the sun…

The Beatles

To:

Малко преди да се развидели, след нощта, прекарана сред музика и изящни разговори  в Павилиона на дъждовния сезон, наредих да оседлаят коня ми, за да се разходя из града. Града, който някога трябваше да бъде мой, с всички свои хора, шум, пазари, просяци и реката, която тече кротко  през него и носи пепелта на кремираните. „Къде отиваш, Господарю?”, попита ме прекрасната Яшодхара. „Не виждаш ли дъжда, който Боговете изсипват над нас?” „Не, не го виждам!” отвърнах и излязох през портата, без да се обръщам. Аз никога не се обръщам.

Той:

Писмото беше в ръцете ми. Нейното писмо. Четях го отново и отново. Пръстът ми следваше тънката линия, свързваща буквите. Каква ли бе тази ръка, която можеше да реди буквите тъй изящно? Представях си  тънката и бяла китка, нежните сгъвки на пръстите, ненатрапчивия рисунък върху дланта ù, хармониращ с цвета на ноктите. Знаех, че тя е писала писмото за мен. И за никого другиго. Макар че името ми го нямаше никъде.

Беше малко преди изгрев слънце. Моментът, когато трябваше да тръгна. Защото така пишеше в писмото.

Събрах книгите си и ги изнесох на двора. Наредих ги върху мократа глина, близо до лятното огнище. Нямаше смисъл да търся подпалки. През този сезон сухите книги горят най-добре.

Някъде изкукурига петел. Време беше.

Влязох в стаята, където спяха жена ми и децата ми. Трябваше ли да ги целуна? Не!

Тя:

Трудно ми беше да се разделя с това писмо. В него бях вложила цялата си любов. Любов, събирана през всичките ми  двадесет години.  Чудно ми бе колко много любов може да се събере за двадесет години.

Знаех, че съм написала в него всичко, което трябва. Не можех да добавя нищо. Можех само да чакам. Той щеше да дойде. Непременно. Неизбежно. Да, аз трябваше просто да чакам. Защото ние, жените, винаги чакаме. И това е най-трудното. О, да – най-трудното!

То:

Вървях бавно с коня си по улиците на града. Пороят ги бе превърнал  в реки, но множеството оставаше същото, както в слънчев ден. Просяците протягаха все така ръка за милостиня, само че стояха прави, защото не можеха да седят на земята до кръста във вода.

Един от тях беше много, много стар. Бръчките се врязваха дълбоко в кафявото му лице. Очите му бяха празни. Бръкнах в пазвата си за монета, но ръката ми се спря. „Скоро ще имам по-добра милостиня за теб, старче!”, казах му. Той не ме разбра.

Той:

Изгряващото слънце обагри в розово върховете на Хималаите. Вече знаех накъде да вървя. „След слънцето! Винаги следвай Слънцето, защото то ще те отведе при мен!” Да, тя ми бе казала всичко, което бе нужно. Знаех, че не бива слушам разума си, който ми говореше, че така ще се върна там, откъдето съм тръгнал. Нито страха, който казваше, че така ще вървя без път през отровни блата и гъсти гори, през леговищата на тигри и кобри.

Писмото бе навито в кесията на кръста ми. Нямаше нужда да го чета отново.

Тя:

Малко след изгрев излязох за вода. Срещнах много други момичета по пътя за кладенеца. Онези, които бяха вече омъжени, ме поглеждаха със съжаление. Преди усещах някакъв срам пред тях и свеждах поглед. Но днес ги гледах в очите.  Защото  знаех, че Той идва към мен. Той бе получил писмото тази сутрин. И вече пътуваше след Слънцето. Колко дни щяха да го доведат до мен? Колко години? Не знаех.

Не знаех и колко ще мога да остана неомъжена.

То:

На края на града видях болна жена на носилка. Беше още млада. Дали бе омъжена, дали имаше деца? Виждах, че близките ù я носят, за да я кремират на брега на Свещената река. Те знаеха, че в мига, когато стигнат, тя ще бъде мъртва.

Нима никой не може да избегне проклятието на старостта, болестта и смъртта?

Повей на вятъра донесе до мен мириса на погребална клада.

Той:

Те ме нападнаха изневиделица. Бяха много. Дори не успях да извадя меча си. Бях се унесъл в мисли за нея. Този унес не си отиде и когато ударите започнаха да се сипят по цялото ми тяло. Щях ли да умра, без да съм я видял?

Когато дойдох на себе си, бях гол, вързан за едно дърво.

Тя:

Те ме причакаха при кладенеца. Бях чувала за тях и знаех, че не бива да вървя сама, но тръпката в душата ми ме бе направила непредпазлива. Когато хвърлиха чувал на главата ми, знаех какво ще се случи. Бях спокойна, защото си повтарях наум думите на писмото. Чаках ги да свършат. Ние, жените, винаги чакаме.

То:

Слязох от коня си и го подарих на един минувач. „Принце?”  Той ме гледаше с ужас и не вярваше на очите си. Не му казах нищо и отминах.

Видях бръснар, който подстригваше хората под проливния дъжд. Бе обръснал до кожа главата на един старец и тя блестеше под капките. Седнах на трикракото столче и без думи посочих към стареца. Бръснарят ме разбра.

В този миг видях слънцето над главата си. Дъждовният сезон бе свършил.

Той:

Успях да разхлабя въжетата със зъби. Когато се освободих, първата ми работа бе да претърся земята пред дървото. Да, там беше! Кесията и до нея писмото. Вдигнах го и го доближих до очите си. Всяка отделна буква беше непокътната върху разкъсаната и смачканата хартия.

Не успях да намеря ключа от дома си. Той нямаше да ми трябва.

Отново тръгнах след слънцето.

Тя:

Някой милостиво бе покрил с разкъсаното сари голото ми тяло. Изправих се и усетих, че се олюлявам. Опитах се да събера мислите си. И разбрах, че думите на писмото са все така непокътнати, някъде дълбоко в покритото ми със синини осквернено тяло.

Облякох остатъците от сарито си и закуцуках към селото. Вече никой никога нямаше да може да ме омъжи.

То:

Когато слънцето изгря на другия ден, разбрах – това е свободата!

Той:

Когато слънцето изгря на другия ден, разбрах – това е свободата!

Тя:

Когато слънцето изгря на другия ден, разбрах – това е свободата!