Зимата беше сковала земята в ледена си прегръдка. Бушуваха ветрове и огъваха клоните на дърветата досами земята. Снегът се изтръска от тях, а после пак заваляха снежинките.

           Нямаше край тази зима – мислех си аз.

          Горе в планината е сурово и тягостно. Дните накъсяват, нощтите са дълги и мрачни.  
        Мразя зимата. Като падне снегът още през ноември в планината, та чак до април остава. Трудно беше. Свиваше се всичко в ледената му прегръдка. Живеехме ден за ден, защото сякаш всичко  замираше през тези пет – шест месеца. Чакахме нетърпеливи да дойде пролетта. Скучно беше. Въртяхме се из къщи с Емине, плетяхме нещо, шетахме. Когато татко излизаше, мама ни пееше и ни учеше на песни. Гласът й беше хубав.  Да се чуди човек в такава дребна жена, какъв силен глас се крие.
       Събудих се рано.  Още не беше се съмнало, но ми стана студено. Печката беше загаснала, а стъклата на прозореца бяха покрити с ледени рисунки. Дръпнах козяка над главата си и притворих очи. До мен лежеше по – малката ми сестра Емине. Сгушила се беше в ъгъла на леглото и тихичко пуфтеше. 
   Правех се на заспала и чаках мама за затопли собата. Когато закъкри алуминевият чайник надигнах глава. 
-    Добро утро мамо!
-    Добро утро дъще – отговори мама, докато прецеждаше млякото в дълбока тенджера – Айде, ставайте с Емине, че млякото не чака.
Сбутах Емине да се разсъни. Измих си очите на чешмата, сплетох плитките си набързо и си сипах чаша чай. Ухаеше на мащерка и риган. Мама препичаше филийки на печката, взех си две и започнах да ям.

     Емине стана и се доближи до мен. Беше начумерена както винаги, но аз не й обръщах внимание. Тя засърба чая си, отчупи парче сирене и го притисна с филиите. Нахранихме се, облякохме топли дрехи, грабнахме гюмовете с млякото и тръгнахме в снега.
    Снегът блестеше по пътеката и хрущеше под стъпките ни. Ние бяхме още сънени, мълчахме и залитахме в преспите. На ръцете си имахме вълнени ръкавици, ама какво ще ни стоплят те, когато навън е толкова студено. Пръстите ни замръзнаха, а скоро и краката ни се вкочаниха от студа. Дъхът ни излизаше от устата бял и леден. Бързахме, но краката ни залитаха и понякога тупвахме в преспите. Държахме по два гюма в ръцете си  и гледахме, да не разлеем млякото.
     Пътеката се виеше надолнище, а дърветата бяха окичени от тежък сняг. Вървяхме  една след друга, аз като по – голяма с три години от сестра ми, бях отпред, а Емине след мен пристъпяше в моите дири. 
   Наближаваме мандрата на чичо Расим. Тя се беше сгушила до замръзналата река, но коминът и пушеше.
   Влязохме с Емине премръзнали. Чичо Расим вземаше  млякото, даваше ни парите, но ние със сестра ми не бързахме на излизаме в снежния ден. Скупчвахме се около печката, изсулвахме ръкавиците, а ръцете ни се зачервяваха  от  топлината. После взехме празните гюмове и се затътрихме обратно към дома.
       Цялата зима за мен беше безкрайна и мъчна. През зимата тате ни спираше от училище, защото нямаше кой да ни кара  до там. Най – близкото беше на осем километра.
       Имахме някоя и друга книга, която разлиствах всеки ден, та страниците им вече се бяха откачили от многото прелистване. Обичах да чета, ама при нас помаците четенето не е много важно, както и ученето. За момчетата може би, но за момичетата  не е, важното бе да се учим на труд и смирение, да почитаме родителите си, роднините и старите хора, да шетаме, готвим и работим на нивата. Затова четях тези няколко книги, а други не ми купуваха. Учителката Хайрие казваше, че съм умна, но тате махваше с ръка и до там.
   На пролет щях да стана на 13 години. Още не бях станала истинска мома, но се бях издължила на ръст, русата ми коса стегната в две плитки стигаше до кръста ми, а като се вторачех  в огледалото оттам ме гледаха две сини очи като синчец. Не си харесвах лицето, щото беше много бяло, бяло като памук  и тук – там имаше  кафяви петънца, малки  лунички. Понякога ги търках с длани да ги премахна, но кожата ми се зачервяваше, а те си стояха все там. 
    Тате имаше няколко ниви и на пролет се втурвахме към тях. Бяхме мама, аз и Емине. Тате ореше, а ние чистихме след него камъни, паднали храсти и буренаци. После сеехме картофи, боб и тютюн. Нямахме друга мъжка ръка, само женоря в къщи. 
     Тате беше суров човек, винаги  студено се държеше с нас. Не приказваше много, но каквото кажеше беше заповед  и ние изпълнявахме. Очите му бяха като моите сини, ама излъчваха хлад и равнодушие. Рядко се усмихваше, все беше смръщен и недоволен.
    Тате понякога хокаше мама, че не е родила син и излизаше навъсен да отиде в джамията. Нито веднъж не ни поощри  със сестра ми, не ни погали и не каза едва блага дума. Бяхме ли виновни, че сме момичета и че коренът му ще се затрие? 
   Веднъж  удари мама  с опакото на ръката си, защото тя спореше с него. После я блъсна към стената и я засипа с юмруци. Не трябваше мама да му се противи. Бяхме безгласни букви. Виждах мама как  се наплиска на чешмата.  Забради се и страдаше  мълчаливо, а очите и плуваха в сълзи.  Аз се приближих и я прегърнах.
          -    Остави ме, Фатиме, добре съм – извърна се на една страна тя.
Изскочих навън побесняла. 
     Мразех баща ми. Стисках юмруци. Задъхвах се. Но не бях силна и нищо не можех да променя.

Свих се на топка в леглото и зарових глава под възглавницата.
     Искаше ми се да получи това, което направи на мама, някой да го пребие изневиделица.
    Изтъркулиха се няколко години. 
       Мама се разболя от лоша болест. Нямахме достатъчно пари да я лекуваме. Ходжата й чете няколко пъти, но не помогна. Посърна, сви се, спаруши се. Не можеше вече да става от леглото. Колкото дребничка беше, сега още повече се беше стопила. Пожълтя като есенно листо.  Гледахме я с Емине, редувахме се да я храним и чистим. Залежа се няколко месеца и издъхна през една пролетна нощ, когато месечината беше кръгла, а щурците се надпяваха в тъмнината.
    Останахме тримата – аз, Емине и баща ми. Той стана още по – затворен и лош. Спря да ходи на джамията в село, седеше на пейката пред двора и прехвърляше броеницата в мазолестите си пръсти. Започна да пие. Нашата вяра ни учеше, че е грешно да се пие, но татко я загърби. Той не казваше молитви и не споменаваше Аллах.
     Станах на осемнадесет, един ден Али Ахмед идва да ме иска за жена, но татко не ме даде. Поклати неодобрително глава. Нямаше кой да работи на нивите и да пасе козите – бяхме само аз и сестра ми. Той се наливаше у дома, а ние се оправяхме с кравата, кокошките и козите. Но добре, че не ме даде на Али Ахмед. Жена му се беше споминала наскоро, а имаше четири деца на ръцете си. Освен това беше стар и с прошарена коса. Потръпвам като си мисля за него.
       Работата беше много и взе да ни тежи на крехките рамена. Емине все мрънкаше и не искаше нищо да прави. Трябваше да я карам насила да работи, а това ми идваше до гуша.

………………………………….
      Лятото беше в разгара си. Беше много горещо по пладне. Слънцето жареше силно, а аз подкарах козите в една горичка на сянка. Седнах изморена под една ела. Наблизо имаше изворче и го чувах как бълбука. Наведох се да пия от чистата му студена  вода. Загледах се колко е бистра, виждаха се обли бели камъчета, които  бляскаха на слънцето като мъниста. Оставих козите и тръгнах малко надолу,  като следвах ручея. Стигнах до вира, заобиколен от ели и скали. Гледах сините прозрачни води, примамливи в това горещо време. Много не се замислих, съблякох шалварите и блузата си, свалих шарената кърпа от главата си, метнах ги на земята и влязох във водата.
     Беше студен планински вир, но аз зашляпах весела и доволна. Бях сгорещена и сега беше приятно да се охладя. Зад мен нещо изплиска и като се обърнах видях едно момче. Тъмната му коса ту се скриваше във водата, ту изплуваше отгоре. Смутих се. 
    Бях гола, само по потник и бельо, какво да правя? 
  Стоях и не мърдах от водата. Не можех да изляза, щеше да ме види. Почервенях като домат. Срамно наведох очи и забих поглед надолу.
     Момчето заплува към мен. Онемях от тревога. Ами сега?
Той се спря и ме попита:
-    Ти коя си? От къде се взе?
  Аз мълчах като риба. Глътнала бях езика си. Що да сторя? 
-    Аз съм Петър. На дядо Райчо, внук съм. Гостувам му това лято. Кажи де, как се казваш? Да не те достраша от мен? Няма лошо да ти направя, ехеее … - засмя се момчето.
-    Ами азззз….съм Фатима  - проговорих най – накрая.
-    Тукашна ли си?
-    Ъхъъъ… ама може ли да не ме гледаш, щото трябва да излизам вече…козите ще пощръклеят като ме няма…
-    Добре, Фатима…ще се обърна да другата страна, няма да те гледам – весело отговори  той, а аз щях да потъна вдън земя.
  Излязох бързо, грабнах си дрехите и се скрих зад едни храсти. Облякох се. Треперех като лист.
   Момчето си спази думата и не поглеждаше към мен, обърнал се беше в друга посока.
Аз побягнах, когато гласът му ме настигна:
-    Утре пак ела, Фатима…ела…
    Прибрах козите в кошарата, Емине излезе да ги издоим и влязохме в къщи. Баща ни го нямаше. Беше в кръчмата, където изпиваше всеки лев. Сипахме си гъбена каша, а аз залък не можех да преглътна, после се строполихме и двете уморени на леглото.
    Емине заспа, а аз се въртях като шило.Не мигнах цяла нощ. През ума ми минаваше случката на вира, водата, слънцето, веселото момче, смехът му… Беше хубаво момче, с тъмни кафяви очи и черна коса.

     Петър…не е от нашите. Не е от село. И не ми стори зло. Не заспах цяла нощ, ставах да пия вода, гледах в тъмнината. 
   На другият ден подкарах козите, въпреки че беше ред на сестра ми. Подтичвах нагоре, беше рано заранта, въздухът беше свеж, а слънцето току – що се показваше над хребета. Обичам да вървя из планината, а  чановете на козите да звънят в тишината, да разнасят ехото и то да се връща до мен. 
     Спрях на една поляна с макове. Толкова много червени макове, че ти премаляваше  да ги гледам . А те, обърнали главици към слънцето… алените им чашки потрепват…

     Откъснах няколко, свалих си кърпата и ги втъкнах в косите си. Покрих с шепи очите си и обърнах глава към небето. Слънцето играеше по мен, ласкаво и горещо…
      Седнах до една ела на сянка, а козите кротко пасяха на поляната. Напушваше ме на смях…
         Петър…, момчето  което срещнах вчера, не ми излизаше от главата. Луда ли съм? И дума да не ставаше, че ще отида на вира…дума да не става…
    Но нещо изпращя в тишината и когато се обърнах  Петър стоеше зад гърба ми.

…………………………………………….
    Пристигнах при дядо в началото на лятото. Завърших десети клас с отличие, но не бях много щастлив. Баща ми и мама се развеждаха. След големи скандали и врява, започнаха дълги дела и аз не можех да ги понасям. Не исках да ги виждам, затова пристигнах в това забравено от бога местенце. Диво, но красиво…Заобиколено от назъбени скали, високи борови гори, огрени от слънцето поляни.. Помашките къщи бяха повече, а джамията с бяло минаре се виждаше на средата на селото. Десетина къщи с християни се  бяха скупчили една до друга в долния край на селото. Дядовата къщичка се намираше и тя в тази махала, до реката. Нямаше църква. Нямаше поп, но гробищата бяха отделно. Според вярата – едните на една страна, другите на друга.
    Баба Минка беше починала, когато съм бил много малък и не я помня, но в дядовата стая има една пожълтяла фотография на стената, сложена в дървена рамка. На нея се виждаше  млада черноока жена, допряла глава до съпруга си. Сватбената снимка на дядо и баба – гледах  ги колко са млади, влюбени и хубави. Дядо е с мустаци, а каскетът му килнат на една страна. Лицето му е грейнало и весело, сякаш  че сега ще пусне някоя шега. А баба се е вторачила в обектива като застинала, сякаш за първи път я фотографират.
   С дядо Райчо се разбираме добре.  Пържим си картофи, правим си омлет. Сутрин пием чай пред дувара. Не мърмори като мама и татко, оставя ме да правя каквото си искам. Аз не му казах за развода, защото не исках да се тревожи.
        Обичам да ходя из планината. Вчера бях до големия вир и райското пръскало. Като влязох във водата я видях…Едно момиче…Фатима.

       Беше си ококорила сините очи и не гъкна. Уплаших я. Чудеше се какво да прави. Като уловена птичка. От помаците е. На тях не е позволено да са близо до мъж, а пък  да не говорим  да са голи във водата….хихии …хиии….
     Водните капки се стичаха по лицето и косите й. Слънчевите лъчи бяха се надвесили над нея.

Красива е Фатима…Като кукла.

    Имаше нещо дръзко и диво у нея. Лицето й беше бяло като платно, с пъстри лунички. Челото  - високо, а скулите като изваяни.  Хареса ми това девойче.

Има и  нещо друго, дето като магнит ме тегли към нея…знам ли…нещо забранено...
     Знам, че е не е от нашите, помакиня е. Знам, че не трябва да се заигравам с нея…Знам, че помаците ще ме пребият ако й сторя нещо…, но въпреки това я проследих къде се прибра с козите. На другият ден се скрих до тяхната къща и зачаках Фатима да изкара шестте си кози. Прималях като я видях как подтичва след тях, а шарената и кърпа се ветролее зад тънкото й кръстче. 
        Бях нагълтал въдицата. 
   Очите ми я гледаха като хипнотизиран. Няколко плитки се полюшваха и се показваха под ръба на кърпата й. 
    Проследих  я между дърветата и подтичвах след нея. Тя вървеше пъргаво нагоре, а аз бях доста непохватен, задъхвах  се и спирах след няколко крачки. 
        Фатима спря на поляната с маковете. Те червенееха нежни в зелената трева. Тя взе няколко и ги сложи в косите си. Кърпата й се смъкна на земята, а русите й плитки се стелеха на гърба й. Слънцето беше спряло в сините й очи. 
    Гледах  я  и тръгнах след нея като омагьосан, дори да беше и…  на края на света.

……………………………….………………….
       Далече съм от село. Далече от Михново. Липсват ми гората, планината, райското пръскало, козите , малката къщичка. Сънувам ги някога вечер, замирисва ми на бор, на иглики, на диви ягоди… Чувам песента на  славея, вятърът  да  свири в клоните на мурите, виждам как скалите  белеят под синьото небе. А аз вървя нагоре и нагоре до онзи връх, където посрещам първия изгрев…
          Вече съм втора година в Германия, но не мога да свикна с тази студена страна. Чисто е, наредено е, но няма топлина. Стерилно е като в операционна.. .Гледат от високо на нас, емигрантите.
       Не знаят те какво  да си в  Родопа, където пеят птиците и пъстреят маковете.  Не знаят как пее чайникът на старата печка, как жълтеят  невените на мама. Нямат  като нашия здравец и нашата иглика…Друго е тук.  Изфинено и модерно. 
    Напредвам с  немския учудващо бързо. Ходих на курсове и горе – долу разбирам какво ми говорят, но  трудно отговарям все още, не мога да се отпусна.
    Работим с Петър в една фабрика за резервни автомобилни части. Рамо до рамо. Даже аз съм по – пъргава от него. Сглобявам детайлите сръчно, опаковам ги и ги слагам в кутийка. Лесна работа. Не усещам кога свършва смяната. После с Петър пътуваме половин час до дома ни. Караме си опела по хубавите пътища. 
      Тук колежките  се превземат, че са много уморени. А те не знаят какво е работа…от сутрин до здрач, на къра, с козите, с кравата, сено да събираш…
         У дома  е топло и уютно. Взехме си едно коте. Климатикът тихичко шуми, влизаме в кухничката, приготвяме си вечеря, хапваме. Лесно се живее. Няма дърва да цепиш, печка да палиш. Няма гюмове да мъкнеш в преспите. Няма ги селските неволи.   
       На масичката имаме фруктиера с банани, мандарини и киви. Обичам плодове. 
      Къде ти на село такива плодове, освен горските - малини, ягоди, къпини, диви джанки и круши? Тук има всичко, можем да си го купим,  като имаме пари.

     Имам мечта. Искам да уча. Да разбера истината за света. Да науча всичко, което съм пропуснала.
 Сядаме  с Петър на дивана и гледаме телевизия. Сгушвам се в него, а той ме прегръща със силните си ръце. Целува ме бавно и нежно. Заравя пръсти в косите ми. Чувам как бие сърцето му.

  Аз го обичам. 
    Тук никой не ни закача. Не ни гонят, че сме от различна вяра. Тръгнах с него… Не съжалявам…
     И накрая на света ще го следвам…
     Още нямаме детенце, но Исус и Аллах са  милостиви…