4.06.2008 г., 9:14 ч.

И пак за вещици и за билкарки и... 

  Проза » Хумористична
1131 0 5
4 мин за четене
Жадната Нина беше от жените, които винаги бяха жадни, никога не им достигаше пиенето, секса, мъжете и трепетите. Тя беше изтъкана от жажда. Приличаше на бъчвата на Тошко Африкански: все я пълниш пък тя дъно няма. Жадната Нина не беше чак толкова весела, за колкото се представяше. Всъщност наистина беше като кацата. Празна. Запознах се с нея преди години. Оказа се, че сме баджаначки. Моят любовник е бил нейн любовник. И вместо да се намразим се сдушихме от раз! И аз бях празна тогава. От към емоции. Толкова ме беше разочаровал светът, че не ми беше останало нищо друго освен да се мъча да пълня кацата заедно с жадната Нина.
И понеже и двете си падахме по вещици и чудеса, лесно открихме среднощната, която по това време се луташе из горите тилилейски. Беше бая отвяна вещица. Ходеше пет за шест по поляните. Береше, цветя, тананикаше си под носа и късаше лист след лист.
- Обича ме, не ме обича.
Бързо се сдушихме и с нея. Приятно момиче. Правеше превъзходни коктейли, но все не можеше да се добере до вярната формула, която да засити жадната Нина. Аз въртях ветрове из чашите. Разсипвах вълни цунами по масата. Разпилявах пепел от огнището из стаята и всичко това от притеснение, че ще си останем самотната троица. Е-е-е-е-х, не е лесно да си сама жена в тези дни на сладострастие и грях.
Един ден. Беше специален ден. Денят на Дионисий. Денят, в който се подготвяхме да преследваме всичко мъжко до дупка, нашата Нина се натъкна на една билкарка. Била избягала от манастир някакъв момата. По онова време разправяше, че се е изгубила, докато събирала килограм лайка за норматив, ама след коктейл от жабешки очички всичко си призна хайванката. Не могла да понесе мисълта, че мъж не ще види цял живот. Подбрала си полите на расото, хвърлила си шапката и на бегом през поляните. Узнахме, че се надявала да срещне някой разбойник, да развие Стокхолмския синдром (да се влюбиш в похитителя си) и да заживее в грях и молитви. Ама нтс! Опитахме се да обясним на билкарката, че тез чудеса са рядкост вече, щото то мъжете, дето останаха, искат да са жени и седнахме четирите покрай масата да тешим мъка и да давим сълзи в мента с мастика. Облак му се казвало. Верно, че облак - след шестото винаги ми се явяваше Аладин, пък аз го гоня, щото предпочитам Брад Пит. Ама нейсе. Оная, Джоли, го фанала за крачола и няма мърдане.
Мина се известно време, ни мъж, ни кост, та да си направим поне един от зор заман. С Гицата са запознахме тогава. Граматиковата. Тя пък от мъж си бягала, принц си търсила. Дойде при нас и забрай и за мъж, и за къща, и поемите си чак забрай. По това време аз и Нина жадната почнахме да се чувстваме все по-притеснени от толкоз много талант. То бива, бива, ама като се събере толкоз много цвят на човешкия гений, вече с нож да режеш въздуха, пак куплети ще дишаш. И тъй заживяхме в сговор и мечти. Всяка сутрин се събуждахме я с песен на славей, я от кукувицата на часовника. Вечер среднощната вещица (ей, не се нахаймани таз жена) ни пръскаше по устните бейлис с отрова, профилактично.
И един ден... О, чудо! Това е преди да се появят оръженосеца и принцовете. На вратата окъсан, одърпан, поет... Нина жадната въздъхна тежко, запали цигара и седна да слуша сонети. Пък то момче за чудо и приказ! Ама за световния океан се загрижило. Нещо като грийнпийс на Балканите. Все за някакво дърво се тревожи, все за него приказва. Дърво ви казвам, бе дърво. Цвета на женската прелест се събрала, пък той за околната среда се притеснява. Притиснахме го и ние. По право жадната Нина. То каквото се опре до нея, хеле пък дърво изгаря. Избега момчето, не са видя вече. Остави бележка:
„ Много сте ми симпатични,
Вещички, момички,
ама мойта орис,
за беда, 
е да спасявам майката Земя.„
Сал един от Филибето са задържа повечеко. Слава богу, не беше поет. Поет беше от ветровете по рождение. Историк. Разкази пишеше. Допаднах си с него. И с коктейлите си паснахме. Всяка вечер отегчавахме с нова история и кой повече лъжеше от двамата, не знам. Факт е обаче, че компанията не оредяваше, а се сгъстяваше. Имахме само един беглец. Среднощната вещица тогава се вбеси и обяви, че ще ни задоми всичките една по една, та да се свършва вече. Не издържала повече на вопли и стенания. Така тръгна историята. Така се постави началото на търсещите в сенките на горите. Тролове и гномове бягаха. Зариваха се джуджетата в земята. Като профучеше оная с метлата, всичките се скатаваха. Билкарката уж се промъкваше, босонога, тихо и потайно, ма не и увря главата, подушваха я от разстояние. Аз не излизах въобще, защото покрай мене освен клони, лавини и някой повлечен от бързеите турист, друго не оставаше. Жадната Нина все по-жадна ставаше. А Граматиковата се тръшкаше правописа ни да оправя. Ей, орисия!
Тази история май край няма да има, затуй, млъквам, че да има и за друг път...  ))))

© Деси Мандраджиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • чел си го вероятно в хулитепрехвърлям си нещата тук, защото сайта е по-frendly
  • Приятно четиво. Чел съм го и друг път, но не мога да си спомня къде...
  • Чак хлъцнах...от кеф!
    Ай, завалийките, ама вий сте били за ожалване направо! Милите ми те!
    Пък аз ще си чакам "другия път"!
  • Ощееееееее
    СИпи по един облак и давай нататък! Хлъц
  • Нина съм!
    Жадна съм!
    И съм ти фен!
    Но се надявам да не сме
    баджаначки!
    Защото нямам шанс
    пред такава фурия...
Предложения
: ??:??