В службата теглихме жребий и за жалост на мен се падна „честта“ да отида на свиждане на шефката. Предния ден един колега бе извадил късата клечка. Не се бе оплакал човечецът, аз също не смятах да се оплаквам. Късмет, какво да се прави. От друга страна и тя е човек. Колкото и да я мразят всички, заслужава поне малко внимание. Най-хубавото от цялата работа бе, че тя нямаше да може скоро да вилнее в офиса. Наслаждавахме се на невиждано допреди седмица спокойствие.
Шефката се казва Лина Динкова и ни тормози с педантичните си навици вече три години. Първоначално мислехме, че е роднина или близка на собственика на фирмата, но се оказа, че не е така. Явно собственикът бе изнамерил този цербер и го бе внедрил, за да подобри финансовите резултати. Не може да се отрече, че тактиката му е правилна. Лина се справяше чудесно. Под нейното ръководство всичко бе изрядно. Обаче тя не ни оставяше да дишаме. Стремеше се да установи пълен контрол и бе напът да постигане целта си. Подчинените й я мразеха, ...