21. Октомври. 2018год./05:48ч
Напоследък все по-често се поглеждах в огледалото и не разпознавах отражението в него. Бях на 1600 км от България и някъде там, по пътя, се загубих. Усетих, когато това се случи, но отрицанието в мен бе толкова силно, че здравият ми разум не можеше да си проправи път, нито да ме накара да мисля трезво...
(Това ме подсеща за петте етапа на скръбта:
Отричане: "Това не може да се случва на мен";
Гняв: "Защо се случва това? Кой е виновен?";
Договаряне: "Ако това, което се случва на мен, бъде премахнато, в замяна аз ще направя...";
Депресия : "Толкова съм отчаян, че не мога да направя нищо.";
Приемане: "В мир съм каквото и да се случи.")
През годините бях преминавала през някои от етапите, но така и не изживях всичките докрай. В повечето случаи ставаше така, че в даден момент етапът, в който се намирах някакси ми прилягаше; нагаждаше се по мен и състоянието ми, разперваше дългите си ръце и крака и се вкопчваше в тялото ми.
Добре си спомням чувството на безсилие ...