Глава 1.

                           Пътят

Вървете, вървете, 

През кал и бездни, през трънливи пътеки, вървете

Там чака ви лъскав и тъй непознат

Зад стени и огради

Богат и огромен, новият свят. 

Вървете… 

В онази септемврийска вечер стоях скрит в една изоставена вила някъде в подножието на планината Карабалията и очаквах да чуя режещият звук на кросов мотор идващ някъде от мрака, откъдето засега се чуваше само песента на щурци. Макар че наближаваше полунощ, времето все още не беше много студено, но въпреки това треперех не на шега. Сърцето ми пулсираше, сетивата ми бяха изострени като на дива котка. В джоба на черното си дънково яке имах блистер Валидол. Извадих го и без да се замисля лапнах две таблетки. Взрях поглед надолу към заспиващия град и още по-натам към спокойните води на Дойранското езеро, които ловко улавяха отблясъците на градските светлини и мълчаливо ги смесваха със тези на Луната. А някъде в непрогледния мрак, след езерото се намираше нашата цел, Обетованата земя към която ни водеха всичките ни пътища -Гърция.

…

Последна спирка - Автогара Дойран. Пътят от Скопие мина тегаво. Редуваха се нещо като магистрала, малки села и тесни пътища. Не откъсвах поглед от пейзажа, но нищо не виждах - напрежението беше толкова голямо, че само до пейзажи не ми беше. Една голяма топка се беше загнездила някъде между корема и диафрагмата и не ми даваше мира. Пристигнахме в късния следобед, слънцето вече преваляше хоризонта. 

Погледнах баща ми и Фани. Той се озърташе стреснато, като начинаещ крадец, а тя беше пребледняла като платно. Само огромните и сини очи напомняха, че е по-жива от всякога. 

Взехме саковете  и се отдръпнахме на тротоара. Неколцината слезли от автобуса и техните посрещачи се разпръснаха в различни посоки. Никой не ни обръщаше внимание. Никой не ни гледаше подозрително. 

-Слушай, Татко, - погледнах към отсрещната страна на малкия парк, който се оформяше в триъгълника на улиците пред нас. Там бяха спрели няколко таксита. - Дай да питаме някой таксиджия. Тия тарикати знаят всичко. Бас ловя, че ще ни насочат веднага. 

- Тц, първо да намерим хотел - баща ми хвърли небрежен поглед към таксиметровите шофьори, които ни в гледаха с любопитство - Първо ще се настаним някъде. Не се знае, колко дни ще се наложи да останем. - беше категоричен. 

Погледнах Фани за подкрепа, но тя беше толкова стресирана, че дори не чуваше какво си говорим. 

-Татко, загуба на време и пари е, да знаеш. То и без това нямаме много… - баща ми беше само осемнадесет години по-възрастен от мен, тоест на тридесет и осем. Стърчеше на прашният тротоар, като Айфеловата кула сред бостан. Със своите внушителни два метра и няколко сантиметра и огромни ръце се набиваше на очи от всички посоки. Беше в разцвета на силата си и все още  не смеех да му противореча. 

-Хайде - вдигна единия сак и кимна към отсрещната страна на улицата - ей това там, трябва да е хотел. 

Не му помня името, но хотела се оказа неочаквано хубав. Нова фасада, чисти витрини, меки червени мокети, пиколо със смешна шапка, лъскава рецепция, зад която ни се усмихваше чаровно македонско девойче. През деветдесет и седма у нас всичко беше в упадък - сиво, олющено, мрачно, западнало, безпереспективно, безнадеждно…Та може би затова се впечатлихме от обстановката. 

На рецепцията договорихме стаята и докато се опитвах да осмисля курсовете на валутите и цената която платихме току що, пиколото грабна саковете и ги понесе към стаята. Следвахме го мълчаливо по безлюдните коридори. Хотела изглеждаше пуст, като църква след Великден. 

Отвори ни стаята, внесе чантите, позавъртя се, поуслуша се и като видя, че е по-вероятно Маршал Тито да мине по главната на бял кон, отколкото ние да му дадем бакшиш, се запъти унило да си ходи. 

-Ей слушай, брате - спрях го до вратата. Бях решил да стрелям от упор- Тръгнали сме за Гръчко. Търсим водач. Знаеш ли някой? - нашия първо пребледня, после се ококори, сетне стана червен, зелен, зацикли и накрая рече:

-Е па, не знам. Я само работа овде. - да бе, все едно, че не бях забелязал. - Не знам, не знам - заклати енергично  големия си нос във всички посоки и затръшна вратата. 

- Глупак! -сряза ме бесният вик на баща ми. Беше от онези хора, които избухваха внезапно и се гневяха със всички клетки и окончания на нервната си система - Може ли да си такъв глупак?! Казах ти да не говориш. След малко ще дойде полиция. Еййй, лапешка работа, ей… Няма да ти дойде акъла, мамицата му… - в такива моменти нямаше спирка, можеше да вика цял ден. 

- То Татко, трябва да имаш, че да ти дойде. Като го нямаш, какво ще ти дойде - опитах се да туширам напрежението с ирония. 

Така минаха следващите два часа, Фани се отпусна и даже задряма, аз се възползвах от банята и тоалетната, а баща ми ръкомахаше, крачеше нервно от единия край на стаята до другия и нареждаше. 

Тъкмо бях извадил българо-гръцкия речник и на вратата се почука. Първо едно едва доловимо почукване, после още няколко по-енергични. Спогледахме се вцепенени - ето, идва полиция. Сега ще ни арестуват и ще ни върнат обратно, край! 

Мамка му… 

С плахи стъпки и трепереща ръка отворих вратата. Слава Богу, не беше полиция. Срещу мен стоеше мъж. Беше около 35-40 годишен, як, набит, мургав, с чуплива средно дълга, рошава коса и порядъчно брадясал. 

-Здраво, я съм Бранко - големите му кафеви очи се местеха недоверчиво ту към мен, ту към баща ми. - Барате водич за Гръчко. -говореше тихо- Я съм водич.

-Влизай - отместих се и го подканих с ръка. Преди да затворя огледах коридора във всички посоки - беше все така пуст. 

Бранко пристъпи бавно, с едва доловимо присвити колена, като човек, който очаква да бъде нападнат и е готов да се хвърли в атака или да побегне. Въртеше очи във всички посоки. Зачудих се дали в ръката, която държеше в джоба на коженото си яке стиска пистолет. Спря се в средата на стаята. Чак сега видя Фани, която беше седнала в леглото, ококорена, стресната, с присвити към тялото крака и сключени около тях ръце. Беше хубава. С прави естествено руси коси, големи сини очи и вечно напукани устни. Бранко я оглеждаше като неочакван подарък, та чак се подразних, но пък присъствието и видимо го успокои. 

-За каде сте тръгнали - Бранко се опитваше да говори по-правилният български.

-За Гръчко - ние пък се правехме на македонци. 

- Я съм водич. За 250 долари на човек, ке ви отнесам до Грчко. - извади ръката си от джоба. Нямаше пистолет, а пакет цигари и запалка Зипо. Запали без да чака покана. 

- Во Грчко не влегувам. Они ме знаат. Сум бил во затвор там. За трафик. И нашите ме познаваат и ме следат. Затоа, кога ке дойда да ви земам, сакам да тръчаме бързо. Ке бидам тука во десет часот.-

той говореше бързо, а ние попивахме всяка негова дума. Отворих прозореца, че стаята стана лисичарник, чак ми залипна на гърлото от дима. 

 - Мойот човек ке ви чека на граница. Он е грк. И на него требе да му платите по 250 на човек. Он ке ви отнесе во едно село. Там ке останете до сабале. Сабале ке се качете на автобус до Палеокастро. И после со автобус до Солун. Разбрано? Согласувате ли се? 

Спогледахме се. Нещата се развиваха толкова бързо, че нямахме време да се замислим. А и нямахме голям избор. Трябваше да се доверим на някого. Този Бранко си беше отвсякъде съмнителен, див, балкански субект, но пък нали не си представяхме че трафикантите на хора ще изглеждат хрисими, като тибетски монаси на абитюрентски бал. 

-Ок. Съгласни сме. - рече баща ми- Колко часа ще ходим?

-Е па, два-три. Ние сме двама. Имаме мотоцикли. Ке влегуваме во гората колко що можеме со мотоциклите. После ке пешачиме уще два-три часа… 

-Чакай, чакай - прекъснах го рязко. - Вие сте двама, ама ние сме трима. - погледнах баща ми с безпокойство, после Фани. - Как ще ни закарате? 

- Е па, първо ке вземаме двама, ке застанеме на некулку километри, а я ке се вратим за другиот. И така некулку пати… 

Настана тишина. Погледнах Фани - паниката се беше изписала много ясно и личеше по всички клетки на бледото и лице. Знаех, че всички си мислим едно и също. И Бранко го усети. Но както и да е, не искахме да го обсъждаме пред него. Поговорихме за още няколко неща и той тръгна да си ходи. На вратата се спря, сети се нещо важно: 

-А вие грчки знаете ли? 

-Не - отговорихме в един глас - Трябва ли? - ухилих се аз. 

- Абе луге - плесна се с голямата си ръка по челото - каде одите бе, каде сте тръгнали… - и излезе. 

…