Ако ти затворят вратата, влез през прозореца…
Жаркото гръцко слънце пареше по бетонения кей на Саламина* и допълнително нагнетяваше въздуха, който примесен с миризмата на масло и изгорял мазут от клатушкаштите се фериботи и без това беше труден за дишане. Глъчката от работещите двигатели на автомобилите и клаксоните на камионите се смесваше с темпераментните ругатни на шофьори и тракането на машините, които се качваха на ферибота. Една добре дерижирана олелия, в която всеки си чакаше реда и знаеше точно къде да застане и какво да направи.
Огледах отражението си в затъмненото стъкло на будката за билети, колкото да си понаместя слънчевите очила и капелата с широка периферия. И колкото да видя двамата полицаи, които се приближаваха зад мен.
Потта която се стичаше на струйки по тялото ми изведнъж стана ледено студена. Инстинктът ми подсказва, че идват за мен.
-Добър ден, госпожо - чух глас зад гърба си. - За къде ще пътувате?
- Добър ден - едвам се чух да го казвам - За Пирея.
- От къде сте, не сте гъркиня?
- Не, българка съм. - беше безсмислено да лъжа.
-Документите Ви, моля! - тонът му изведнъж стана безкомпромисен и твърд. Бяха хубави млади мъже. Със сини униформи и черни слънчеви очила. Видях как единият сложи ръка върху дръжка на пистолета си. Гръцките полицаи не се шегуват, а и ръцете ги сърбят.
-Заповядайте! - подадох червеният си паспорт. Ръцете ми трепереха.
Полицаят погледна снимката, после мен:
-Свалете си шапката и очилата, моля! - отново погледна в паспорта. Отгърна следващата страница.
-Визата ви е изтекла преди повече от две години. - кимнах в знак на съгласие. Знаех какво следва.
-Какво правите в Гърция?
-Работя.
-Къде?
- В Атина, гледам възрастна жена. Днес почивам - беше неделя и се възползвах да дойда до Саламина и да си взема нещата от бившия ми приятел.
-Познавате ли Панос Рувас?
Въпросът му ме зашливи като шамар.
-Мддаа, познавам го. Това е бившият ми приятел. Защо?
-Защото господин Рувас, твърди, че сте откраднали някакви неща от него.
-Кой, аз? - останах потресена. Ах този мръсник, как е посмял!?
- Нищо не съм откраднала - изхлипах през сълзи. Вече се виждах в гръцки затвор. - Той ме заплаши, че ако го напусна…
-Отворете куфара!
-Ето, ето, вижте. Стари дрехи и нищо друго.
-Хайде, успокойте се и затворете куфара. Станете и си подайте ръцете. - белезниците щракнаха на китките ми. С периферното си зрение забелязах любопитните погледи на тълпата около мен. Искаше ми се Егейско море да се отвори и да погълне цялото пристанище заедно с мен. Двамата полицаи ме хванаха внимателно под мишниците и ме поведоха към входа на пристанището. Чак сега видях мазната и противна физиономия на Пано. Седеше до оградата и се хилеше като идиот, докато наблюдаваше унижението ми. Медуза! Мишка! Гнида! А толкова много го обичах, толкова влюбена бях в него. Бяхме решили да се оженим. Вярвах, че съм намерила принца на живота си. Мъжът на мечтите си. Беше толкова красив и чаровен в очите ми. После… После нещо се промени. Ревността го разяждаше. Отначало започнаха забележки, после заяждания, след това постоянни скандали. Чашата преля, когато ме удари. Всъщност чашата преливаше още няколко пъти…
Разбрах, че всъщност не ме обича. Гледаше на мен, като на слугиня. Реших да го напусна и тогава стана страшно. Бях подложена на постоянен тормоз и заплахи. Намерих си работа и го напуснах. Бяхме се разбрали днес да си взема куфара, който бях оставила при него и ето. Ето ме сега с белезници, като престъпник…
-Аз не ти ли казах момичето ми- чух до вика - Не ти ли казах, а? - той се спусна в еуфория и почти налетя върху нас, та се наложи единият полицай да го спре с ръка.
-Казах ти - или си с мен или си отиваш. Ако те нямам аз, никой няма да те има…
-Ей, ти - полицаят от лявата ми страна го избута с ръка. Беше се ядосал не на шега. - Какъв мальака** си ти? Отстъпи назад и не се приближавай! И млъкни! Защото ще ти сложа белезниците и на теб. Ще те арестувам, да знаеш. Как не ти е срам?
Пано се отдръпна озадачен, не очакваше такава реакция. Отвори уста да възрази, но вида на ядосаният полицай явно го възпря. Замръзна на място с отворена уста. Един жалък страхливец насред Егейско море. Това беше последния път в който го видях.
-Хайде, влизай! -полицаят ми отвори задната врата и ми помогна да вляза. После хвърлиха куфара ми в багажника и потеглихме към участъка.
- Хей, момиче - завъртя се единия полицай към мен - къде го намери този глупак?
- Не съм крадла господине, не съм крадла - проплаках аз.
-Знаем, разбрахме го. Но си незаконно пребиваваща и ще трябва да те екстрадираме в родината ти.
*Саламина (Саламин) - гръцки остров, най-близкия до Атина и само на два километра от Пирея
** Мальака (Μαλάκα) - буквално чикиджия. Но се ползва в различен смисъл и не винаги, като обида. Понякога и между приятели
……
Родината ми! Бях си у дома вече няколко месеца. Лятото мина, дойде есента. Тук в тази стара къща ми беше студено даже и есента. Малкото градче в което живеех, само на двадесет километра от Варна, със своите неизмазани и порутени сгради, магазини с мръсни витрини и празни рафтове, дупки по асфалта и ръждясали автомобили на трупчета по тротоарите, контрастираше толкова крещящо на слънчевата и екзотична Атина със нейните неонови реклами, палми и шарени,
многоезични тълпи.
Бях в депресия. Всички около мен бяха в депресия. Цялата страна беше в депресия. Нямах работа. Чувствах се самотна в тази голяма къща. И този студ… И кучета, които лаят по цяла вечер. Добре че се появиха момчето и баща му. Те бяха моето спасение. Вече не можех да се върна в Гърция с виза. Имах черен печат. А и виза беше почти невъзможно да вземеш. Границите бяха на практика затворени.
Майка ми беше минала през Македония, незаконно. Но ме беше страх. Все пак съм само една жена. Но сега с тях щях да мина и да се върна към света, на който пренадлежах. Още малко. Само още малко. Само да не беше този студ… И тези проклети кучета, които не спират да лаят. Студ… Кучета…
-Ей, Фани. Фани. - чух гласът му някъде отдалеко. Много далеко, викаше ме. А не исках да го последвам.
-Фани, събуди се, момиче. Не издържам вече. Замръзнах. Чуваш ли ме?
Отворих очи. Видях очите му на сантиметри от моите. Трябваше ми минута, за да осъзная къде съм. Пътят. Скопие. Дойран. Планината. Бранко. Глиганите. Трактора. Коста…
Какво по дяволите става тук?
Лежах на неравната и влажна трева. И някакви кучета лаеха като полудели откъм селото. Явно бяха усетили присъствието ни.
Бях замръзнала и схваната. Върху ми имаше някакви дрехи и една хавлия. А от двете ми страни лежаха момчето и баща му и треперейки ме притискаха в прегръдките си. Какво си мислят, че правят тея двамата?
…….
© Живко Димитров Всички права запазени