Както става донякъде известно от претенциозното и високопарно заглавие, аз ненадейно съм се сдобил с тежки парични дисаги и сега отмарям от света – потънал дълбоко в недрата на Швейцарските Алпи и носталгичната музика на клуб НЛО. Неудобните торби бяха пътьом разтоварени из разни лихтенщайнски и швейцарски учреждения, разчленени с чиновнически педантизъм на отделни влогове, активи, деривати, капитал на новосформирани фирмички, трезорни касети и някоя друга златна монета, така за парлама, та да се радват хората. Черният ми Астън Мартин още ме превозва някак си от точка А до точка Б и няма нищо, от което да се оплача. Върви колата, носи на натискане, вози прилично, а и най-важното - привлича със своята ненатрапчива емблема. В контраст с импозантните алпийски масиви, величествените върхове подпиращи небето и монументалните чифтокопитни говеда по поляните, в Швейцария се срещат и едни изключително неимпозантни млади дами. Тънки, русички, стройни, и недохранени – каква прелест наистина… ако ...