20.01.2013 г., 17:28 ч.

Истината 

  Проза » Разкази
830 0 2
4 мин за четене

От вчера вали. Вали бавно, тихо, монотонно, както в душата му и настроението му в последната година. Много малко неща го радваха вече Остаряваше ли, или беше нещо временно, Камен не знаеше. Все си казваше, че трябва да се вземе в ръце и да гледа по-ведро на света около себе си, но така се получаваше, сякаш затъваше в собствената си меланхолия. Цял ден не спираше, сновеше от офиса до магазина, срещи с клиенти, разговори, поръчки, изобщо... работа. Когато наближаваше време да се прибере у дома, му ставаше още по-тъжно. Живееше сам. Разведе се преди известно време и още не можеше да свикне с тази свобода. Не обичаше самотата, тя го правеше несигурен. Влизаше в малкия апартамент, правеше си душ, изкарваше бутилката с уиски и отваряше лаптопа. Това май се случваше вече всяка вечер. Играеше игри, четеше статии, слушаше музика. Една вечер реши да си направи страница във Фейсбук. Всички приятели и колеги имаха такива и му се чудеха, как така той още не си е направил. Направи страницата и спря. Замисли се, за какво ли му е... поне няма да скучае в самотните часове. Написа няколко женски, случайни имена в търсачката и им изпрати покани за приятелство. Те пък, взеха, че се отзоваха и станаха приятели. След няколко дни си беше направил заключение, и няколко от новите, виртуални запознанства вече ги нямаше, останаха две-три. Останалите… сещаше се от време на време да погледне в страниците им, лайкваше тук-там по постовете им, написваше им по някоя дума за разнообразие. Една вечер се прибра много изморен, сипа си уиски, изпи го и след това още едно, и още едно... беше му тъжно, усещаше, че колкото повече пиеше, толкова повече го обземаше тъгата. Сякаш мокра, тежка и неприятна мъгла се впиваше в него и се настаняваше в гърдите му. Нямаше с кого да сподели тази мъка, тази необяснима тежест в гърдите. Отвори лаптопа и несъзнателно влезе в страницата на едната жена, тя беше на линия. Беше хубава, интелигента - поне по разговорите, които водиха досега изглеждаше така. Харесваше я, привличаше го силно, но не беше свободна, имаше голямо семейство. Господи, та тя имаше над петстотин фейсбук приятели, което го подразни, и написа: "Здравей! Ти имаш страшно много приятели, а на мен това не ми се нрави. Кокетничиш с всички и се държиш предизвикателно, провокираш мъжете! Май си доста разглезена и си играеш с чувствата на хората" Мариана (така се казваше жената), прочете съобщението и се учуди. Защо този човек ú пише тези неща... Беше с доста чувствителна душа и това я подразни и нарани до някаква степен. Харесваше този човек, но не беше се задълбочавала да разгледа профила му. Нямаше този навик и не мислеше, че виртуалното пространство е мястото, където може да се създаде нормален контакт. Беше реалистка и държеше на принципите си. Размениха си няколко остри реплики и затвориха компютрите, всеки с мислите си. Камен мислеше, че тя е красива, но горда и разглезена жена. Привличаше го, въпреки че знаеше, че не е за него, не е човекът, който му трябва. А толкова искаше да има човек до себе си... През следващите няколко дни Мариана също не престана да мисли за него. Въпреки всичко, този мъж беше завладял съзнанието ú. Може би, тя също имаше нужда от ласка и обич. Винаги си мечтаеше за една тиха нощ, в прегръдката на любим човек. Ставаше сантиментална с годините. Тази вечер тя седна и отвори страницата си. Имаше бележка от Камен. Написа му „Здравей!” и той веднага отговори, сякаш чакаше пред компютъра. Казаха си някои общи, несъществени неща и Камен отново започна да говори за многото ú виртуални приятелства, разпитваше я за съпруга ú, за отношенията между тях, а това нея я не ú харесваше. Марияна усещаше, че въпреки всичко, този човек я привлича неестествено силно. Толкова различни чувства я обземаха, при всичките им дълги разговори, че не знаеше как да се държи, не знаеше как да постъпи. С всеки изминал час го желаеше неимоверно силно. А той беше твърде директен и нетърпелив - ”Искаш ли да дойда, сега? Хайде да те видя, нали си много силна… ама май само във виртуала!? Не ти стиска, нали?” – предизвика я той една вечер в разговора, който водеха. Мариана много се подразни, но за своя изненада му отговори с да. Усети, сякаш хиляди пеперуди се раздвижиха в стомаха ú. Искаше го, наистина го искаше… откога не беше усещала това… Не заспа цяла нощ. Сутринта си взе душ, приготви се и зачака. В 10.15 телефонът ú звънна. - Чакам те в хотел „Оазис” - беше Камен. Обу се, облече палтото и тръгна. Хотелът беше на няколко преки от дома ú. Не знаеше как стигна дотам. Качи се по стълбите на втория етаж, огледа се и видя стая № 227. Чукна и врата се отвори. Камен беше този, който тя търсеше, за който беше мечтала през целият си живот. Влезе и… потъна в безкрая. Целуваха се, хвърляха дрехи, опознаваха се с ръце, с устни, с всяка част от телата си. Нямаха време да мислят, то не съществуваше за тях. Всеки се наслаждаваше на другия, без задръжки, без срам и угризения. А те го чувстваха като нещо нормално, даже не го мислеха, всичко ставаше от само себе си, първично и естествено. Беше шемет, омая, магия някаква. Навън се свечеряваше, когато Марина отвори очи. Камен я беше обгърнал с големите си, нежни ръце и дишаше тихо в ухото ú. Устните му се разтеглиха леко, усмихваше се в съня си и прошепна: - Татяна… Мариана замръзна. Спомни си, че беше гледала стари снимки на Камен, заедно с детето и бившата му съпруга. Името ú беше Татяна. Стана, облече се, погледна към леглото - Камен спеше с ангелска невинност. Отвори тихо вратата и си тръгна. Вървеше по тротоара и не усещаше как по лицето ú се стичат сълзи, а хората я заглеждаха състрадателно. Прибра се у дома, детето ú отвори вратата и две малки устнички погалиха още влажната ú буза. 

Беше истината!

 

 

© Валка Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??