Бременната жена била прекрасна... Така ли? Аз що не разбрах?
В първите месеци се отдаваш на неконтролируемо повръщане. (ако имаш късмет, ще си остане така до края) Хапваш и бягаш на тоалетната чиния и после пак, и пак, и пак... Докато накрая осъзнаеш, че е много по-лесно да пренесеш спалнята си в банята. Точно в този период аз реших, че съм анорексичка. При завидния ми ръст достигнах престижните 47 килограма и постоянно ми се виеше свят. Накрая се отказах от храната, защото прецених, че е излишен разход на средства в моя случай. И понеже ми беше за пръв път и за миг не ми е минавало през ум, че тялото ми може да се е превърнало в удобна гарсониера за неподозиран квартирант. Хукнах по разни лекари - диетолози, които още щом ме видеха, започваха да ме убеждават, че трябва да променя хранителните си навици. Но всеки път ми задаваха почти невинно въпроса "съмнение за бременност?"
- Аз? - заливах се от смях, въпреки гейзера, който напираше в дълбините на стомаха ми. - В никакъв случай. Абсурд!
След като ме попитаха няколко пъти обаче, нещо започна да просветва в изстискания ми мозък. Купих два теста за всеки случай. Затворих се в банята с новата си приятелка, тоалетната чиния... Първият опит беше абсолютно неуспешен, така се вълнувах, така треперех, че си опиках ръцете. След няколко часа, със сърце в ушите, седнала на пода стоях и чаках... страховете ми да се потвърдят. Четях упътването отново и отново и се мъчех да си спомня в кой ли момент на прегрешенията ми се бях превърнала в ракета-носител...
Чувствах се ограничена, като селски обор, по въпросите на бремеността, за това и се въоръжих с необходимата литература. Поглъщах страниците и се възмущавах все повече и повече след всеки прочетен абзац. Повярвайте ми, няма да откриете нищо обнадеждаващо в тези книги. Освен да се психирате все повече и повече, друг ефект те нямат.
Трябваше да се омъжа, което беше ужасно, поне за мен. Повръщах и ревях, между повръщанията пак ревях... Някъде в този период започнах да поглъщам огромни количества пица, защото бях решила, че след нея не ми е чак толкова зле.
Някъде към четвъртия месец лицето ми се покри с очарователни пъпки във почти всички нюанси на нежното розово. Обонянието ми беше в състояние да конкурира граничарско куче, което силно притесняваше околните. А по това време обявих и че стържат в таратора ми сапун и отказах решително да го ям.
Към шестия месец, когато най-после пред мен се появи корем и вече не можех да си закопчея дънките, с възхита установих, че имам бюст. Носех си го гордо в големи деколтета, защото никога преди това не бях разполагала с подобна пищност. Естествено, съществуват и леки неудобства, от рода на:
да мислиш през януари във всяка минута колко много ти се ядат вишни или дини... Шофьорите на баща ми бяха станали луди с тези мои желания. Постоянно получаваха поръчки за плодове, които тътреха от Иран. Само и само да съм щастлива и да не мърморя. Трагедията на моето семейство и най-вече на бабите ми беше, че не наддавах. Бях със статута на коледното прасе, което всеки се мъчи да угоява, а то си стои мършаво, заплашвайки да провали празника на родата. Непрекъснато ме теглеха на кантара и всеки път ги разочаровах. Към седмия месец ме заставиха да лежа неподвижно на легло. Без да мърдам. Само да ям и да лежа. Мъчение! Изчетох всичко, до което можех да се докопам. Лицето ми се покри с още по-очарователни петна. Бременните били секси. Глупости! Бях като далматинец с все по-голяма планина отпред. Скимтящ, нещастен и постоянно ревящ. Покрит с остатъци от храна и носни кърпички, с които да попива пороите от сълзи и сополи. Хормони... Отгоре на всичко не понасях никой. Най-малко мъжа си, който прокудих през девет планини в десета и който в последствие така и не прибрах. Но ние така или иначе не се понасяхме, така че не беше голяма загуба.
Прекрасната бременна жена към края на мъчението си не си вижда пръстите на краката, поради прекалено издадената си фасада, която нарушава видимостта. Не може да стои дълго време седнала, заради междуребрената невралгия. Купува си само обувки, защото за дрехи не може и да си мечтае. И е толкова раздразнителна, че джафка на сън... Въпреки всичко това, аз държах поне малко да мязам на човек... Маникюристката ми рисуваше самоотвержено весели цветя по ноктите на краката ми, защото аз не можех да ги стигна, а те, краката, с новите отворени чехли бяха останали единствената ми утеха. (когато не са подути като франзели) Фризьорката ми достигна върховете на майсторството си в опит да задържи някакъв цвят на коста ми. Хормони... А масажистката ми се научи да работи почти легнала, защото въпреки огромното си желание, не можех да балансирам върху корема си и се килвах на една страна. От този период си спомням най-ясно премерените прав ляв или десен в пикочния мехур, които ме заставяха да спра насред крачка, да стисна мощно крак в крак, след пристъпа да се устремя към първата тоалетна, която се изпречи на пътя ми. Мисля, че точно тогава осъзнах, какво означава да бълваш змии и гущери.
Моето така желано и тероризиращо ме дете отказваше категорично да излезе на бял свят. Носих го десет месеца. Чувствах се като слон. Тежка, непохватна, тромава. Всъщност много далеч от това, което би трябвало да представлява една жена. С все по-голямо отвращение гледах тялото си в огледалото с двата забити кльощави крака в задника ми. Все по-настървено се мажех с всякакви помади за стягане на кожата и все по-отчаяно се стремях към момента, в който пак щях да бъда аз. Приличах на огромна ябълка, изядена откъм задника.
За раждането какво да кажа? Незабравимо. Чудно ми е как Стивън Кинг не е понаправил нещо с този сюжет? Отвратителният интериор на помещението те подтиска много повече от десетките манипулации, на които те подлагат. Все съм държала да ми е приятно и комфортно, където и да се намирам. За съжаление, в този случай нямах думата. А около мен все едни огромни женища с бели престилки, на които света им е крив и решават кръстословици, докато ти се гърчиш, като червей на олимпиада пред финала. Не можех да си го обясня. Все пак не всички изпадат в тотален непукизъм... Заедно с мен в отделението имаше завиден брой ромки, които виеха с пълно гърло. Аз си мълчах, защото бях на ясно, че няма смисъл да пробвам гласови данни наравно с тях. Ефектът върху мис Пиги, която надзираваше, беше един и същ - т.е. нулев. Най-много раздразнено да стане от табуретката, която така или иначе не може да и събере седалището и, мърморейки, че няма миг спокойствие, да ти шибне поредната прекалено голяма игла с успокотелно, пуквайки следваща вена на ръката. Много ме беше яд. Онези, съкилийничките, се тръшкаха има няма час и после си заминаваха, а аз оставах със следващите попъления. Каква несправедливост! Лекарката, която се грижеше за мен от първия ден, се превиваше от смях на бисерите, които леех, а аз се смеех през сълзи заедно с нея, повече на ръба на истерията, отколкото запленена от комедийния си талант. Беше ужасно, повярвайте... У Ж А С Н О!
Само искам на края да кажа, че като видях сина си, който беше едно огромно дете, му простих за неудобствата, които ми беше създал и установих, че той ще бъде най-обичаното от мен живо същество на този свят до края на живота ми.
Естествено, в мига, в който се оттървах от болничния си затвор и се простих с мравките и хлебарките в стаята, които съм сигурна съжаляваха за моето заминаване, тъй като им дарявах цялата храна, с която ме снабдяваха, потънах в любимия си козметичен салон...