Върху печката къкреше кисело зеле. Бабата дремеше в леглото, внучето играеше на пода с дървено влакче, по инкята говореха нещо. Навън снегът се беше натрупал почти до прозореца.
– Нека да погледаме малко телевизия! – помоли внучето. Беше червенобузо пет-шестгодишно момче с избродирано червено конче върху вълнената връхна дрешка. – Сигурно дават детско.
Беше към десет и половина преди обяд и наистина понякога по това време пускаха анимационни филми, за да запълнят програмите.
– Това беше допреди година-две, моето дете – рече бабата. – Сега вече няма детски филмчета по това време. Дават глупости.
– Какви глупости, бабо?
Тя се замисли. Какви наистина?
– Сега всичко е шоу. Говорят за това, което не е съществено. За шантава любов, за дрехи и за ядене... за какво ли не. Правят се на щурави. Смеят се на собствените си простотии.
– А понякога – обади се иззад леглото дядото – дори се събличат, за да запълват времето с телата си. Нямат вече какво да кажат, защото им е малко акълът, и почват да ...