Всичко продължи само миг, макар да не ми се стори така. До преди миг бях на границата между живота и смъртта и сега не знаех от коя страна се намирам.
Когато отворих очи, не можах да проумея гледката около себе си. Онзи кратък момент остана запечатан завинаги в съзнанието ми.
Кръв, много кръв, покрила тъмната уличка. Мястото бе станало по-ужасяващо и от преди. Кръвта се стичаше бавно по натрупаните покрай сградите вещи и се събираше на локвички, а между тях, разхвърляни по земята, се виждаха разчленените останки на моите нападатели. Беше тихо, но изведнъж тишината стана още по-осезаема. Не бях обърнала внимание на тихото скимтене, докато и то не секна...
Там, откъдето до скоро идваше шумът, сега лежеше още един труп, а до него стоеше човешка фигура. Изправи се, гледайки към “творението“ си. Силуетът му изпъкваше на слабата светлина. Беше облечен в черно, с тъмна коса. Беше се извърнал почти напълно на другата страна и лицето му не се виждаше. Макар да нямаше друг там, стойката му беше напрегната, беше готов да се спусне в схватка със всеки изпречил се на пътя му. Беше дръпнал едната си ръка леко назад и на мъждивата светлина в нея проблясваше острие, окъпано в кръвта на онези същества.
Все още стоях до стената и не смеех да помръдна, изчаквайки какво ще последва.
Нищо, абсолютно нищо... Той просто се обърна и тръгна към изхода на уличката. Извиках след него, но той не се обърна. Когато стигна края, спря за миг, а после се стопи в нищото. Останах сама в това място, превърнало се в гроб на кошмари, и се чудех какво да направя, когато пространството се огласи от позната песен...
Слънчевите лъчи проникваха през щорите, като очертаваха линии по цялата стая, а песента звучеше все по-силно и по-силно. Все още полузаспала заопипвах по нощното шкафче, в търсене на телефона си. Най-после го открих и с мъка отворих очи, за да изключа алармата.
Останах в това полусънно състояние още миг, а после станах, облякох се набързо и слязох да закусвам.
Мишо вече бе станал и правеше кафе. Когато ме видя, се усмихна широко и ми подаде чаша със горещата напитка. Оставих я на масата и се заех да му помогна с приготвянето на закуската.
След малко вече бяхме готови, седнах на масата, докато той тършуваше за захарницата...
- Какво ти има, та днес си станал толкова рано? - попитах закачливо.
- Аз? Нее... Просто ти се успа.
Подаде ми жълтата кутийка и седна на масата.
- Офф, стига де... - измърморих под нос.
- Няма стига. Знаеш какво каза лекарят.
- Да, да, да... Да ги пия, докато “състоянието“ ми се подобри...
- Можеше и не с такъв тон...
Изсумтях под нос, глътнах две от таблетките, които ми подаде и продължих със закуската.
- Какво ще правиш днес? - попита по едно време.
- Ами имам работа в офиса, после ще ходя при новия психиатър и после не знам... Ти?
- Както изглежда, ще прекарам деня в самолета и... Чакай малко! Нов психиатър?
- Да, защо?
- Това е вече единадесетият... - погледнах го въпросително - за този месец.
- Е, какво да се прави... - казах с невинна усмивка.
Мишо стана от масата и ме погледна.
- Отказвам се. - каза отегчено и взе празните съдове от масата.
Засмях се и също го последвах...
Сутринта продължи спокойно, всеки бързаше да се приготви за деня. Точно бях включила компютъра, когато Мишо извика от долния етаж:
- Аз тръгвам...
- Идвам! - отвърнах и слязох долу.
Мишо вече се бе обул и чакаше на вратата, както винаги заедно с неизменната си усмивка.
- Кога се връщаш? - попитах, докато слизах от последното стъпало.
- След няколко дни...
- Ок - отвърнах и се усмихнах широко.
- Ти... ахмм... - изглеждаше притеснен.
- Да, споко, ще се оправя! Все пак не съм на три...
- Да, да, така е... - “сега пък какво е направил?“ - Ахмм... довечера един приятел ще дойде, нали нямаш нищо против?
“Ама ти шегуваш ли се с мен!? Добре съм! Ясно!? Добре съм! Защо, по дяволите, ми нямаш и капчица доверие!?“
- Не, не, нямам. - отвърнах с фалшива усмивка - Тъкмо ще имам с кой да говоря... Хайде тръгвай, че ще изпуснеш самолета.
- Чао. - и тръгна.
- Пази се! - извиках след него и последното, което чух, бе как се засмя, а после “Щрак!“ и металната врата застана между нас...
Наистина се надявах да победи, беше се трудил много. Тренираше усърдно, прекарваше дни и нощи в гаража, заедно с мотора си, доизкусурявайки и най-дребния детайл. Искаше всичко да бъде перфектно. А и как блестяха очите му тази сутрин, беше... беше като преди. Изтичах до балкона, за да...

Ключовете паднаха с трясък на земята. Металният отблясък се отличаваше дори и сега и успях да ги намеря бързо. Отново опитах да напасна ключалката, но наоколо бе тъмно като в рог, а и пръстите ми бяха изтръпнали от студа, което допълнително усложняваше и без това трудната задача... “Щрак!“... Най- после успях да вляза във входа, изтърсих снега от себе си, докато чаках асансьора.
“Странна жена“ мислех си. Разказваше пълни небивалици, но имаше нещо, което те кара да повярваш, че е истина. А и тази нейна история... Беше толкова фантастична, толкова... “ От онази нощ бяха минали почти две години, но никой не направи нищо, случилото се си остана мистерия. Никой не повярва на думите ми. Казаха, че съм луда, разкарваха ме по лекари и психиатри, тъпчеха ме с лекарства... От тогава живеех при Мишо. Много пъти исках да си тръгна, но той не ми даваше, измисляше си различни оправдания, но аз знаех, че и той мисли като тях... Но с времето споменът за случилото се сякаш малко по малко почна да избледнява, все още сънувах онази нощ, но не беше като преди. И точно когато нещата започнаха отново да се връщат на мястото си...“ Пипнешком намерих ключа и запалих лампите. Вътре беше топло и приятно и най-важното, нямаше сняг. Набързо събух обувките си, оставих мокрото яке и влязох навътре. Навън снегът се сипеше на парцали, покриваше всичко и оставаше само белота. И сега, след като вече не бях част от това замръзващо “всичко“, дори изглеждаше красиво. Дръпнах се от прозореца и се заех с къщната работа, но умът ми витаеше някъде. Някъде не много далеч от тук, някъде в близкото минало, някъде при една старица и нейните думи..

“Нощта беше паднала над града и той се бе превърнал в низ от мъждукащи светлинки, някои изгасваха, други пламваха наново, но той така и не заспиваше напълно. Както повечето хора посреднощ и аз спях, когато някакъв странен шум наруши съня ми. Надигнах се от леглото и се огледах, но нямаше никой, единствено завесите се полюшваха леко, задвижвани от топлия летен ветрец.
Станах, за да погледна какво става отвън. Натиснах леко дръжката и вратата се отвори с едва доловимо проскърцване. Огледах се, но освен мен нямаше никой друг. Приближих се до парапета и тогава го видях. Момчето, което трябваше да ме наглежда, или поне е било то преди онези ужасни същества да разкъсат крехката плът с вълчите си челюсти... Те!! Отново!? Върнах се в стаята си на бегом и заключих вратата. Сърцето ми се бе качило в гърлото от страх. Може би не ме бяха видели, може би... Мислите ми бяха прекратени от шума от стъпки, идващ от стълбите. Затаих дъх и се надявах да не ме открие. Но стъпките звучаха все по-близо и по- близо. Сърцето ми биеше лудо и имах чувството, че звучеше толкова силно, че То ще го чуе. Вече бе на крачка от вратата, спря и аз помислих, че може би ще си тръгне, но  изведнъж се чу трясък. Една ужасяваща ръка се промуши през току-що направения процеп и в следващия миг вратата изхвърча назад сред дъжд от трески. То пристъпи към мен, при вида му кръвта ми се смрази. Някога сигурно бе било човек, но сега... вече не. По тялото му се виждаха следи от горено и бе покрито с дълбоки загнили рани, очите му бяха напълно черни и празни, а на челото му, сякаш издълбан в плътта, имаше сложен символ от “искрящ“ мрак. Стъпките му бяха неравни и бавни. Заотстъпвах назад, а то се приближаваше. Скоро нямаше да има накъде да отида. Препънах се в леглото и паднах върху него. Съществото идваше все по-близо и говореше нещо, на някакъв странен, непознат за мен език. Не можех да сваля очи от него, дъхът ми спираше, а единственото чувство, останало в мен, бе страхът, само страх и ужас.
Вече бе само на крачка от мен и това бе краят.
Всичко трая по-малко от миг. Чу се лекото свистене на метал, съществото спря на място, думите му се превърнаха в хрип, а от новоотворената рана потече гъста, черна кръв. Протегна се към мен, но в този миг острието излезе от тялото му и то се срина мъртво на пода.
Когато създанието падна, зад него стоеше друг силует, държащ окървавен меч. Из главата ми се оформи вихрушка от спомени... Тъмна уличка, чудовища, скимтене, трупове, кръв, един черен силует... един черен силует, с окървавено острие в ръка, тогава, както и сега...
- Добре ли си? - гласът му ме изтръгна от мислите ми. Кимнах едва-едва. - Добре.
- Кой си ти? - попитах, но гласът ми трепереше.
- Приятел. - отговори, докато ми помагаше да стана - Засега това е всичко, което е нужно да знаеш.
Отвори вратата и се огледа наоколо.
- Трябва да вървим. - говореше спокойно и с равен глас.
- Къде?
- В безопасност - каза, преди да побегнем и хвана здраво ръката ми.
Препънах се от бързината, с която ме дръпна, но после свикнах на темпото му. Излязохме от апартамента и се затичахме надолу по стълбите. Вървеше с няколко стъпала пред мен, като все още не бе прибрал меча си. Етаж след етаж, вече почти бяхме на последните стъпала и той отваряше задната врата.
- Чакай! - извиках, като изненадах дори себе си, той се обърна и ме погледна учудено, без да пуска ръката ми - Поне му кажи името си!
- Лука. - нещо проблесна в очите му едва доловимо - А сега трябва да бягаме.
Отново тръгнахме, като този път вече бях свикнала с темпото. Усещах как ръката му стиска моята... Имаше нещо странно в него. Беше за част от секундата, но можех да се закълна, че в онзи миг, когато се се обърна, за да продължим, на устните му пробяга усмивка...“