11.07.2013 г., 21:31 ч.

Истории от Диа - Две планети 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1059 0 0
8 мин за четене
След намирането на тайното хранилище имах много работа. То беше пълно с древни книги, които само аз разбирах и трябваше да ги преведа.
Ема ми помагаше с превода и преписите и покрай това бе научила част от езика.
Една вечер тя стоеше в хранилището и четеше един от най-старите дневници. Беше късно, тя беше много изморена и заспа на дивана.
Отвори очи и се надигна от дивана. Нещо ù се стори различн......о. Помещението беше чисто и светло, нямаше ги познатите ù мрак и паяжини. “Някой е почистил тук“, помисли си.
Качи се в стаята. Разтърка сънено глава.
- Джениса, защо не ме събуди? - каза тя прозявайки се, а после се огледа - Колко дълго съм спала, че даже успя да разместиш?
Но отговор не последва. Ема погледна в съседната стая, но мен ме нямаше. “Сигурно е отишла да тренира.“ - помисли си и излезе.
Навън кипеше от живот, но тя не видя познати лица. Това не я учуди - беше нова тук, а пък и постоянно имаше нови попълнения. Огледа се и се приближи до едно момиче.
- Виждала ли си Джениса? - но момичето я погледна неразбиращо и заговори на някъв странен, непознат език.
Ема я погледна неразбиращо. Момичето повтори казаното, Ема не схващаше и думичка. Махна с ръка, за да покаже, че няма значение и тръгна.
Нещо не беше наред. Тя започна да се услушва внимателно. Хората говореха бързо и тя хващаше само отделни думи, но все пак разпозна езика от древните книги.
Някакво момче я пресрещна и я заговори на древния език. Тя го погледна с празен поглед и той повтори бавно. Беше ù се представил, казваше се Йоханес, и я питаше за нейното име
- Ема. - каза тя и се усмихна.

Отидоха в библиотеката. Беше им трудно да се разбират, защото тя не знаеше езика му и общуваха главно чрез знаци.
- Откъде си? - попита той.
- Диа.
- Диа? - тя кимна - Къде е това? - и той посочи глобуса.
Тя поклати глава. Взе лист хартия и молив и нарисува една планета.
- Дия. - повтори тя като посочи планетата.
Тогава той посочи макета на Слънчевата система.
- Коя е Диа? - тя отново поклати глава и направи нова рисунка.
Разбираха се горе долу добре. Вече доста време говореха за Диа и за Земята. Ема се разхождаше из стаята, когато нещо прикова вниманието ù. Една червена книга. Веднага я позна, макар че последния път корицата ù бе избледняла и повредена от времето. Тя взе книгата и я огледа. В единия ъгъл с дребен шрифт, който на Дия бе отдавна изтрит, пишеше “Йоханес Щайнер“. Ема се обърна въпросително към момчето.
- Това твое?
- Да. - отвърна той простичко.
- Ти пишеш? - попита го тя и посочи книгата.
- Да. Защо?
- Аз чела го. Но там, стара книга.
- Не разбирам.
- Вкъщи, това стара книга.
- Но как е възможно? - Ема само сви рамене.
Последва кратко мълчание.
- Благодаря. - той я изгледа учудено.
- За какво?
- Ханес помогнал нас разберем.
- Не разбирам.
- Ханес дал нас книги за Земя. Ние чели ги и разбрали, защо наш свят такъв.
- Чели сте книгите? - тя кимна - Но как? Нима другите говорят езика ни?
- Не. Никой не знае древен език.
- Тогава как сте чели книгите?
- Джениса разбира всеки език. Тя превежда и казва на мен на наш език и аз пиша.- той кимна разбиращо.
- А коя е Джениса?
- Приятелка от лагер.
- Какъв лагер.
- Като вас.
- Като нас... За полубогове? - тя кимна. - И ти си полубог?
- Да, аз съм полу...
- Полубог. - повтори той бавно.
- Да.
- Добре. Ела да ми разкажеш за Диа. - и те седнаха на масата.
След малко тя вдигна поглед от листовете.
- Какво има? - попита той.
- Ами... Щом ти писал книги, ти знаеш как върна се у дома.
- Съжалявам, Ема, но не зная. Но ще се опитаме да намерим начин. Нали?
- Да. - каза тя и се усмихна.
- А между временно ще трябва да научиш езика ни...
Ще съкратя малко историята. И така, накратко. Ема научи човешкия език и заживя в лагера. С Йоханес търсеха начин да се върне на Дия, но удряха на камък. Междувременно се видя, че с Йохснес не са си безразлични и както се досещате последва бурна любов, а после дори заживяха заедно.
Ема беше на Земята, вече пет години. Вече беше забравила за връщането или се бе отказала от него. Тук ù харесваше, а и беше щастлива с Йоханес.
Сега спеше спокойно, когато някой я събуди.
- Добро утро, поспаланке!
- Добро! Колко е часът?
- Осем и половина. - тя се просна на възглавницата.
- Хайде ставай! Нямаме време за мързелуване. - и той я вдигна от леглото.
- Добре, добре, само ме пусни!
Закусиха на бързо и излязоха. Качиха в колата и тръгнаха, но вместо навътре в града, Йоханес излезе извън него.
- Не трябва ли да идем на работа?
- Не, взехме си почивен ден. - отговори той и двамата се усмихнаха.
Отидоха на пикник, разхождаха се по плажа, правиха още много забавни и даже леко откачени неща заедно. Вечерта отидоха на наскоро пристигналия панаир, забавляваха се много и се прибраха късно вечерта. Целият лагер вече спеше. Влязоха в стаята си.
- Това беше най-страхотният ден досега! - видя, че Йоханес бе помръкнал - Какво ти е? - попита тя загрижено.
Той не отговори. Приближи се и я целуна.
- Ханес, какво ти има? - личеше си, че нещо му тежи.
- Знаеш ли коя дата е?
- 25 юли 2011 година. Защо?
- На този ден се срещнахме преди 5 години. И на този ден взех най-трудното решение в живота си. - каза той тихо.
- Ханес?
- Трябва да си вървиш. - той почти шепнеше.
- Какво!?
- Открих начин да се прибереш. Но трябва да е тази вечер, в полунощ.
- Ханес... - беше на път да се разплаче.
Той се обърна и видя часовника 11:57.
Тя вече не сдържаше сълзите си и те падаха една след друга.
- Щом трябва да тръгна, вземи това от мен. - тя му подаде гривната си, а после го целуна. -Ще те видя ли отново?
- Не зная, ще опитам да намеря начин.
Една последна целувка. 11:59. Краят бе близо. Той се дръпна от нея.
- Не, моля те! Още само миг!
- Не, не можем! Това е последният ти шанс! - той отвори вратата.
Бутна я леко, за да влезе и я затвори веднага след нея.
В този миг часовникът удари 12 часа. Той се облегна на вратата, свлече се на земята и се заслуша в ударите на часовника, отвори ръка и погледна гривната на Ема. Болеше го не така, както беше очаквал, болеше го много, много по-силно.

Ема отвори очи и се огледа. Беше в тайното, “обрасло“ с паяжини хранилище. Отгоре се чу шум и аз влетях вътре.
- Хайде, бе момиче, ще закъснеем!
Беше се върнала в деня, в който започна всичко.
- Колко време ме нямаше? - попита.
- Не знам. Около десет, единадесет часа. -
как беше възможно? - Нима всичките години на Земята просто се бяха изпарили - Защо?
- Ам... просто се случи нещо много странно.
- Ще ми разкажеш после. Сега трябва да вървим или Хирон ще ни убие!
- Ти тръгвай! Аз идвам след малко. - и аз излязох.
Тя стана от стария диван, но без да иска бутна червената книга на земята. Наведе се и я вдигна от земята, но видя малко листче, паднало от нея, на пода. Взе го и плъзна нежно пръст по него. Беше снимка, хартията беше напукана и “изръфана“ по краищата, а образите бяха избледнели от времето, но все пак тя ги позна. На снимката бяха двамата с Йоханес през последния ù ден на земята.
Ема сложи книгата на лавицата, а снимката прибра при себе си.

Никой не повярва на историята на седемнадесетгодишното момиче, нито на 20 или 25-годишното. Всички казваха, че просто е сънувала, но тя знаеше, не е така, че грешат.
А какво стана с любовта ù към Йоханес? Когато се върна, си обеща, че ще го чака. И наистина го чака, докато стана на 32 години. Какво стана тогава ли? Само момент.

Ема беше на 32 години. Вече отдавна бе оставила живота в лагера и битките с чудовища и сега работеше като адвокат. Точно беше свършила работа и отиде на кафе с една колежка. Заведението се намираше е центъра на града, но беше уютно и спокойно. Двете приятелки седнаха вътре и си поръчаха кафе. Стояха, наслаждаваха се на горчивия му вкус и мълчаха.
- Защо го отряза така, Еми? - първа заговори колежката ù, Теодора.
- Стига, Теди, казвам ти го за пореден път! Просто не е мой тип и това е!
- Да, предния и по-предния...
- Да, точно така!
-Добре де, добре... И все пак почваш да играеш дамата с леденото сърце, а това въобще не ти отива.
- А ти от къде знаеш, че играя?
- Ох, моля ти се! Кой ти разби сърцето?
- Никой.
- Добре, но поне някога си била влюбена?
- Да, така е.
- Е, какво чакаш? Разказвай!
- Това е дълга история..
- Ние имаме време.
- Всъщност не е нищо интересно. - каза Ема.
Погледна снимката в портфейла си и се усмихна.
Разговорът скоро смени темата си и те заговориха за новия случай, някаква имотна измама. Улисани в приказки те не забелязаха падащата посред бял ден “падаща звезда“, след малко навън настана суматоха. Двете приятелки излязоха от заведението и спряха смаяни. На средата на площада се бе приземила голяма ракета. Шлюза се спусна бавно и от вътрешността излязоха две фигури, наподобяващи жителите на Диа.
По някаква случайност Ема се бе озовала на предната линия от зрители на зрелището. Едната фигура се приближи, свали скафандъра си, усмихна се и я заговори на своя странен език. Лицето му бе променено от времето, но тя го позна.

Ракетата им се разтресе при приземяването. Шлюзът се отвори и те излязоха. Огледа се и я видя. Стоеше най-отпред. Приближи се до нея, свали скафандъра и се усмихна.
- Казах ти, че ще намеря начин!
- О, Ханес! - тя го прегърна - Знаех си, че ще успееш!
В този момент не ги интересуваше как хората ги гледат, не ги интересуваше целият свят...
 
 

© Siada Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??