Всеки ден дядо Генчо седеше на улицата върху едно пънче и пушеше нервно цигара. Очите му, влажни и тъжни, болно се взираха в простора и сякаш гонеха една недостижима мечта.
Винаги го поздравявах. Колкото и странен да беше, старецът излъчваше някаква нежност, въпреки грубите му ръце и набръчканото лице. Никой не познаваше неговата история. Хората говореха, че никога не се бил женил, че нямал деца. Други пък подхвърляха, че е избягал затворник, а трети въобще не го забелязваха. Мъчно ми беше да го гледам такъв, отдалечен и отчужден, сякаш забравен от всички.
Годините бързо изминаваха, но дядо Генчо никога не остави цигарата си. Той беше винаги там, на старото пънче, замислен и тъжен. Един ден ме извика при себе си:
- Ще ме придружиш ли утре при една стара приятелка? Аз вече ходя трудно и не мога да отида сам, а отдавна не съм я посещавал. Не знаех кого да помоля та...
- Не се притеснявай, дядо Генчо! - Отвърнах усмихнато аз. - Ще те придружа.
На сутринта старецът ме хвана под ръка и заед ...