3.10.2008 г., 20:49 ч.
Историята на една сервитьорка
2 мин за четене
Работя в проста кръчма. Като сервитьорка. Но не предполагах, че ще влюбя... точно тук.
Една вечер, както всеки път работех до късно. Почти свършвах смяната си. Аз все втори ги карах. Бях много уморена. Бързах да приключа. И тогава врата се отвори. Влезе един човек. На средна възраст. С дълги кестеняви коси... И дълбоки зелени очи.
Аз потреперах. Втренчих се в него и не помръднах, а той се приближи до мен и си поръча питие. Седна на първата маса. За пръв път изпълнявах поръчка с удоволствие, за пръв път се усмихвах на клиент - искрено! Не, че бях студен човек, просто не понасям пияниците, които са редовни клиенти на заведението. Висят до сутринта и льокат по едно шише цяла вечер. Отначало ми бяха противни, но все пак свикнах да им се усмихвам от учтивост...
Но аз да се върна към този, който грабна погледа ми.
Успях да го погледна в очите. Как ли е успял да запази този миловиден детски поглед? Най-сетне се осмелих да го попитам:
- Защо пиете сам в този късен час, господине?
- Идвам от друг град при един приятел. Прекалено късно е, за да го търся. Тръгнах по улиците и попаднах на тази единствена все още отворена кръчма... Дали... ще мога да остана до по-късно?
Очите ми светнаха. Бързо се настаних при него. Запознахме се. Говорихме. Говорихме... докато не дойде сутринта. Колежката ни завари на масата... И тогава той реши да си тръгва:
- Аз ще трябва да тръгвам! Довиждане!
-Чао! - едва успях да помахам ръка.
Всичко започна да се превърта като филмова лента в главата ми. Мислите... само към него ме отвеждаха. Дори не можах да заспя. Но бързо мина денят.
И вечерта го видях. На една маса. Пиеше с приятели. това сякаш погали сърцето ми. Разтопи ме. Сякаш полетях. Вечерта след като си тръгнаха всички ме покани да излезем.
Какво? Беше страхотно. И още по-прекрасното бе, че това се повтаряше всяка вечер. Докато...
Един път не дойде. Притесних се. Чаках го... До сутринта. Имах да му казвам нещо. Но той така и не се появи повече...
Един ден излизах на пазара. Просто да се разходя. Гледах хората... усмивките по лицата им, радостта грееше в очите им. И там в центъра, до фонтана съзрях двама да се целуват... Усмихнах се. Пообарах наедрелия си вече корем и си тръгнах...
03. Октомври 2008
Една вечер, както всеки път работех до късно. Почти свършвах смяната си. Аз все втори ги карах. Бях много уморена. Бързах да приключа. И тогава врата се отвори. Влезе един човек. На средна възраст. С дълги кестеняви коси... И дълбоки зелени очи.
Аз потреперах. Втренчих се в него и не помръднах, а той се приближи до мен и си поръча питие. Седна на първата маса. За пръв път изпълнявах поръчка с удоволствие, за пръв път се усмихвах на клиент - искрено! Не, че бях студен човек, просто не понасям пияниците, които са редовни клиенти на заведението. Висят до сутринта и льокат по едно шише цяла вечер. Отначало ми бяха противни, но все пак свикнах да им се усмихвам от учтивост...
Но аз да се върна към този, който грабна погледа ми.
Успях да го погледна в очите. Как ли е успял да запази този миловиден детски поглед? Най-сетне се осмелих да го попитам:
- Защо пиете сам в този късен час, господине?
- Идвам от друг град при един приятел. Прекалено късно е, за да го търся. Тръгнах по улиците и попаднах на тази единствена все още отворена кръчма... Дали... ще мога да остана до по-късно?
Очите ми светнаха. Бързо се настаних при него. Запознахме се. Говорихме. Говорихме... докато не дойде сутринта. Колежката ни завари на масата... И тогава той реши да си тръгва:
- Аз ще трябва да тръгвам! Довиждане!
-Чао! - едва успях да помахам ръка.
Всичко започна да се превърта като филмова лента в главата ми. Мислите... само към него ме отвеждаха. Дори не можах да заспя. Но бързо мина денят.
И вечерта го видях. На една маса. Пиеше с приятели. това сякаш погали сърцето ми. Разтопи ме. Сякаш полетях. Вечерта след като си тръгнаха всички ме покани да излезем.
Какво? Беше страхотно. И още по-прекрасното бе, че това се повтаряше всяка вечер. Докато...
Един път не дойде. Притесних се. Чаках го... До сутринта. Имах да му казвам нещо. Но той така и не се появи повече...
Един ден излизах на пазара. Просто да се разходя. Гледах хората... усмивките по лицата им, радостта грееше в очите им. И там в центъра, до фонтана съзрях двама да се целуват... Усмихнах се. Пообарах наедрелия си вече корем и си тръгнах...
03. Октомври 2008
© Вили Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Много ми хареса! Поздравления!
-
Толкова ежедневно и толкова красиво... Поздравления!
-
Страхотна история.Развълнува ме много.Звучими много познато.И аз така веднъж изпуснах мига и после...отиде си тя по пътя и повече нея видях.
-
Поздрав и от мен!
-
На мен също ми хареса.
-
Вили твоите произведения са толкова необикновени, толкова- истински и невероятни.!!! Поздрав и много целувки и прегръдки от мен =)
-
интересно, интригуващо и неочаквано
хареса ми поздрав -
Като една любовна въздишка... Поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
