Настъпи зима, студена, мрачна и зла. Снегът затрупа цялото село, всичко потъна под бялата покривка. И този път зимата започна, за всички беше нормална, студена зима, но не и за едно дърво. Дърво, което беше преживяло десетки зими, което до сега очакваше след всяка зима пролетта с надежда за нов живот. Тази зима беше различна за него, то нямаше да дочака пролетта, за него тази зима беше последна...
Животът на това дърво започна една пролет, всичко беше зелено и живо. Малко петгодишно момиченце играеше весело пред своя дом. Бащата на момиченцето работеше като озеленител в съседния град, една вечер той се прибра и каза на малката си дъщеричка:
- Имам изненада за теб, която ще разбереш утре - и я сложи в скута си.
На другата сутрин момичето се събуди рано, беше слънчева съботна сутрин, всичко ухаеше наоколо приятно. Момиченцето изтича при баща си и с лице озарено от нетърпение го попита:
- Тате каква е изненадата? - и весело замига със сините си очички.
Бащата и показа едно младо зелено дръвче и и каза:
- Ето, това е моят подарък за моето малко слънчице, ела да го засадим, ти сама ще ми покажеш къде искаш.
Излезнаха навън и момиченцето посочи място до една пейка наблизо до къщата им и каза:
- Искам тук да стои моето дръвче.
Бащата се съгласи и те заедно засадиха дръвчето.
Момиченцето растеше и хубавееше, дървото растеше с нея. Тя израсна заедно с него, дървото стана свидетел на целия и живот. Тя всеки ден ходеше и сядаше на пейката до него, лятото береше от сладките му плодове, зимата буташе снега от клоните му. Годините минаваха, момиченцето се превърна в девойка, а дървото стана най-плодородното в цялото село. Момичето стана най-красивата из всички в селото, всички момчета си мечтаеха да получат обичта и. Всички бяха заслепени от дългата и руса коса, от големите и сини очи и от добре сложеното и тяло. В селото нямаше по-желана девойка от нея, но само един притежаваше ключа към сърцето и. Те двамата се обичаха, бяха щастливи заедно и всеки ден се срещаха при дървото. То стана свидетел на всички мили думи, които момчето и каза. Дървото виждаше всяка целувка и всяка прегръдка между неразделните млади. Тяхната любов беше толкова искрена, толкова истинска, те бяха толкова щастливи цели 2 години...
В продължение на тези 2 години те всеки ден ходеха при дървото, там се кълняха един на друг във вечна обич, те си обещаваха, че един ден те ще се оженят там при дървото, при тяхното дърво. Един ден, отивайки заедно на тяхното място, момичето каза на момчето, че трябва да замине известно време с родителите си. Двамата влюбени не бяха се разделяли нито за ден досега. Момчето се почувства много зле, но каза, че щом така се налага, тя трябва да замине и че той ще я чака там, при тяхното дърво. Попита я:
- И все пак колко време няма да си до мен.
А тя му отговори:
- 6 месеца.
Момичето трябваше да тръгва, момчето се натъжи, но и даде клетва, че той ще бъде тук и ще я чака, целунаха се и тя тръгна...
Момчето си направи равносметка и видя, че края на февруари другата година щеше да я види, тук при тяхното дърво...
Свърши се лятото, горещото лято, настъпи есента, дните минаваха, а тъгата на момчето растеше с всеки изминал ден. В началото всеки ден ходеше при дървото, поглеждаше към вратата на своята любима и си спомняше миговете прекарани с нея, след това посещенията му ставаха все по-редки, докато накрая не спря да ходи там... дървото също тъгуваше за своята стопанка, но то знаеше, че тя няма да ги забрави и ще се върне. Настъпи зимата, момчето не беше се появявало месец и половина, дървото тъгуваше и за него, но вярваше, че момчето няма да го изостави. Натрупа дебел слой сняг, клоните на дървото се бяха свили към земята, никой не изтупваше мокрия сняг от неговите клони. Всички бяха забравили за него...
Един ден дървото усети шум, момчето се беше върнало и го потупа по дънера с радостна усмивка, момчето беше щастливо, та нима момичето се връщаше по-рано. Явно беше, че момичето не е издържало толкова време далеч от своя любим и сега се връщаше. Момчето каза на дървото, все едно беше живo същество:
- Тя идва, идва, идва...
Да, това беше истина,тя се е върнала. Настъпи момент на радост у дървото, най-сетне някой щеше да изтупа снега от клоните му! В този момент дървото забеляза силует на момиче, тичащо кьм момчето. И дървото, и момчето бяха щастливи. Момичето и момчето се прегърнаха и се целунаха страстно.
Момчето проговори:
- Ето за това дърво ти говорих, кажи, не е ли величествено?
В този момент дървото разбра жестоката реалност, та това не беше тя, не беше момичето, което го засади, не беше момичето, което му тупаше клоните от натежалия сняг, това беше друго момиче. Момчето не успя да дочака своята любима, то я беше заменило, с тяхната любов беше свършено.
Новата му любима му каза:
- Това дърво не ми харесва, много е грозно и скрива със своите клони цялата светлина, да се махаме от тук!
В този момент момчето забрави всички спомени, които го свързваха с дървото, забрави миговете, прекарани под него със старата си любов. Улови новата си приятелка за ръка и те тръгнаха. След това момчето не идваше при дървото, само от време на време минаваше покрай него, но дори и не го поглеждаше. Дървото тогава разбра, че няма нищо вечно в този свят, че любовта е болка, която изпепелява човешките души. Снегът продължаваше да вали, клоните му не издържаха на тежестта и започнаха да се чупят, дървото губеше своята величественост...
Дойде и краят на февруари и пред къщата на момичето спря кола, от нея слезе млада дама със своите родители, това беше тя, наистина момичето се връщаше, тя беше толкова усмихната, развълнувана и щастлива... тя веднага изтича до дървото и не повярва на очите си, когато го видя:то беше загубило своята величественост, беше привело клони до земята от неизтупания сняг. Тя не осъзнаваще цялата реалност и си помисли: "моето момче сигурно не се е сетило да изтупа снега от клоните на нашето дърво, затова сега то е свело клони до земята, но всичко ще се оправи, ще дойде пролетта и то пак ще разцьфне".
Момичето се изненада и от нещо друго, момчето го нямаше, то не я чакаше под дървото, а знаеше датата на нейното пристигане. Тя реши, че просто той е закъснял и ще дойде по-късно. Седна на пейката и зачака, чака дълго време докато не залезе слънцето, момчето така и не се появи. Тя реши утре пак да дойде да чака, може би е станало недоразумение. На другия ден момчето не се появи отново. Момичето не се отказваше и ходеше при дървото всеки ден и чакаше. Но един ден се появи той. Тя го очакваше с нетърпение и го позна още от завоя, но той не беше сам, беше с неговата нова любима. Те бяха се хванали за ръка и изглеждаха толкова щастливи... На яве излезна и грозната действителност, момчето я беше предало, беше я заменило с друга и минаваше покрай тяхното място с нея. Момичето стоеше под дървото и ги гледаше, но не вярваше на очите си, не искаше да осъзнае грозната реалност. Те двамата минаха покрай дървото, а момичето не вярваше на очите си, тя нямаше сили дори да зареве. Тя само стоеше и гледаше, не каза нито дума, не отрони нито една сълза, само стоеше и ги гледаше...
Другата попита момчето с неудомение:
- Кое е това момиче и защо ни гледа така?
А той и отвърна спокойно:
- Нямам представа, това момиче сигурно е ново, аз не го познавам, никога не съм го виждал.
Те двамата продължиха спокойно разходката си. Момичето изпадна в ужас, та нима той я предаде. Нима не я помни дори, не, това е невъзможно. Това е лъжа, той никога не би я предал. Тя си спомни клетвите му в любов за цял живот, спомни си милите му думи, нежните му прегръдки и я заболя. Изтича до дома си и плака цяла нощ. Тогава момичето изгуби вяра в любовта.
На другия ден сутринта тя чу шум от резачка. Погледна през прозореца и видя как баща и отсичаше дървото. Дървото приключи своя живот, а с него приключи и тяхната любов!
„Нищо не е вечно", помисли си момичето, целият живот е само един мираж, само миг от вечността...
С това приключи и зимата. На другия ден изгря слънце и не остана нито спомен от навалелия сняг и зимата, не остана нито помен от любовта, беше останал само пънът на дървото...
© Невена Борисова Всички права запазени