Калина седна на пейката и нервно запали цигара. Огледа се наоколо. Беше 22 часа, нощта на Хелоуин. И нямаше жива душа на центъра на града. „Скапано, задръстено село!”, мислеше си Калина, която и без това си беше ядосана, „Дори на този ден кьорав човек няма по улиците, всички са се изпоприбрали, да не ги изядат призраците сигурно!”. Тя извади смартфона от джоба си, за пореден път не хващаше никаква безжична мрежа наоколо и не можеше да провери дали не й е писал някой във фейсбук. Идваше й да го хвърли някъде по плочките и да го разбие на хиляда парчета, но знаеше, че скоро няма да може да си купи нов, просто го изключи, прибра го в джоба си и се загледа в тъмнината.
На 23-годишната Калина тотално ù беше писнало. Беше ù писнало от малкия град, който нищо не ù предлагаше, в който всички се интересуваха от клюки и кой какво си е купил, и с кого е спал, и намираха за смешно воденето на блог и писането на стихове. Беше ù писнало от неразбиращи идиоти, които се вълнуват от това дали си по-зле ...