Чуваше тракането на чиниите, докато жена му ги плакнеше на мивката. Мълчанието по между им, сякаш усилваше звуците от течащата вода и подреждането на приборите по отцедника за посуда. Виждаше отражението на гърба й върху стъклопакета на пластмасовата дограма. Светлината на лампата над кухненската маса беше твърде силна. Забеляза как раменете ѝ потрепват. Чу как подсмърча. Плачеше. Небето беше мрачно. Валеше дъжд. Капките се стичаха по прозореца и приглушеното ромолене носеше измамно спокойствие. Прозвуча сирената на преминаваща по булеварда линейка, сетне видя и светлините й в тъмнината. Шумът заглъхна с отдалечаването ѝ, след това се загуби напълно, когато зави на кръстовището и изчезна от полезрението му. Тишината отново се настани между тях като неканен гост. Загаси цигарата си в пепелника поставен на перваза , издиша димът през открехнатия прозорец и го затвори. Колебанието беше ясно доловимо в поведението му, ала въпреки това, се приближи зад нея. Ръцете му се пресегнаха към свитата ѝ фигура, но след това увиснаха отново. Отвори уста да каже нещо, ала и от това се отказа. Усетила присъствието му, тя спря и се подпря на ръба на кухненския плот. Не се обърна към него. Водата от чешмата продължаваше да се излива в коритото на мивката. Тя откъсна едно парче от рулото с кухненска хартия, издуха носът си и я изхвърли в кошчето закачено на вратичката на шкафчето под умивалника. След това продължи да търка чиниите, докато не започнаха да скърцат и блестят от чистота. Подмина я и отиде в антрето, обу си обувките, сложи си якето и погледна към нея през отворената врата на кухнята – изглеждаше толкова малка и смачкана. Нещо вътре в него се пречупи. Държеше бравата на вратата. Направо я стискаше.

Косата й падаше пред лицето, но ако можеше да го види знаеше какво щеше да открие там, знаеше, защото всяка сутрин виждаше в своето собствено отражение, същото това самотното, вглъбено страдание, от което не можеха да се отърсят.

Прочисти гърлото си:

– Отивам до магазина за цигари. Искаш ли да ти взема нещо? – каза. Отговори му само нейното мълчание. Беше достатъчно. Излезе и затвори вратата след себе си.

Когато се върна в апартамента, кухнята пустееше. Чиниите бяха измити, екранът на телевизора беше черен и ням. Знаеше къде е, но не знаеше дали иска да влиза в тази стая.

Под вратата на помещението, в което някога живееше дъщеря им, се процеждаше светлината от включената лампа вътре. Бутна я и тя се отвори с тихо скърцане. Всички предмети, принадлежащи на покойното момиче, все още стояха на местата си непокътнати: тоалетката все още побираше върху себе си гримовете, мазилата и парфюмите, които тя бе използвала; гардеробът беше затворен, но дрехите й стояха закачени вътре и той знаеше, че ако бутне плъзгащата врата настрани, щеше да усети остатъчния привкус на аромата й. Загледа се в книгите наредени по рафтовете над бюрото й: долавяше впечатлението за нещо недовършено в тях и присъствието на една безпомощност , която постепенно усилваше влиянието си над него. Голямото огледало над тоалетката отразяваше жената седнала на ръба на леглото и част от неговия собствен профил. Тя държеше в ръцете си четката за коса на Елица и прокарваше внимателно пръсти по пластмасовата й повърхност. Виждаше останалите по нея косъмчета кестенява коса.

Седна до жена си. Матракът изскърца леко под тежестта му.

– Жени, хайде да си лягаме. Стана късно – тя надигна глава и го погледна. Очите й бяха сухи, но някак странно мътни и далечни. Беше болезнено да я вижда такава.

– Нека останем още малко.

– Добре.

Тя облегна глава на рамото му. Заговори тихо, но думите достигаха до него ясно и отчетливо. Може би твърде ясно.

– Обикаляхме цял ден по магазините, за да си избере нещо за рождения ден. Беше толкова щастлива. Накрая си избра една пъстра рокля, която не беше толкова къса, че да е неприлична, но достатъчно, че да показва стройните ѝ дълги крака. Шегуваше се, че може би и аз трябва да си взема нещо подобно и й отвърнах, че вече съм твърде стара, за да се правя на тийнейджърка. Имаше среща с някакви нейни приятелки пред „Младежки дом“. Когато стигнахме кръстовището, те стояха близо до стълбите водещи към входа. Помахаха ни и аз й напомних да се прибере в къщи до десет часа. Щом зеленият светофар за пешеходците светна, тя тръгна. Стана толкова бързо… Първоначално дори не успях да реагирам, сякаш мозъкът ми отказваше да повярва какво се случва. Шофьорът дори не намали, тя влезе под гумите и излезе от другата страна помляна. Известно време тялото ѝ се влачеше след колата по асфалта, сетне се откачи и остана на пътя. Докато стигна до мястото, около нея вече се образуваше локва кръв. Беше хлъзгава едва не паднах отгоре й. Тялото й беше толкова неестествено изкривено, че си казах: „Не може да е тя“. Главата й беше разбита… Виждах мозъка ѝ, Данчо. Никой родител не трябва да вижда подобно нещо. Очите й бяха студени и неподвижни. Имах чувството, че се взира през мен. Едва тогава закрещях, когато видях очите й.

За момент замълча. Той също мълчеше, сетне въпросът, който му зададе го върна към реалността.

– Дали ще се оправим?

– Не знам – отвърна. – Но какво друго ни остава.