Вечер. Седим с една моя позната в един ресторант и дрънкаме за изкуство. Ина, така се казва тя, е маниачка на тема изкуство. С нея се виждаме рядко и то, за да посетим изложба или театър, или нещо от тоя сорт.

Постепенно разговорът започва да ме уморява и аз започвам да ставам раздразнителен:

- Всъщност, знаеш ли... никога не съм имал добро мнение за изкуството.

- Защо тогава посещаваш изложби?

- Заради теб.

- Заради мен?

- Не ми харесва бутафорията, която човечеството обявява за духовност, наричайки я изкуство...

- Е, все пак е свързано с някакво духовно изживяване...

- Хе, че какво духовно изживяване виждаш  в онези модернистични цапаници на оная изложба, която посетихме заради теб миналия петък?

- Честно да ти кажа и аз не съм във възторг от него, но това си е негово виждане за нещата и ако ти и аз не можем да видим така нещата, други може да открият нещо за себе си...

- Ха, че какво различно вижда тоя тип? Какво е лицемерие, възприемано от всички!... Естествено, другите не могат да да го видят, това, което онзи вижда... само малцина превзети избраници, препълнени с суета и глупост!

- Много си краен!

- Краен? Защо! Защото не приемам обяснението, че всеки вижда нещата по свой начин?! Ами, че и маймуната вижда нещата по свой начин, различен от моя, пияният също!

И по какъв по-различен начин вижда нещата тоя! Не го ли видя? Имаше два пръста чело, а в погледа му не прочетох нищо друго, освен жажда за слава и огромна амбиция... Това е скодоумие - паля цигара аз.

- Изкуствата са порок - продължих аз.

- И кое според теб е духовно?

- Ще ти разкажа една притча, която току-що измислих - отпивам от виното аз.

- Любопитна съм какво пак ще измислиш.

- Добре - почвам аз - знаеш, че хората живеем в общество по същия начин, както животните живеят в общество; кучетата живеят в кучешко общество и имат свое изкуство, да речем, това е изкуството да лаят съвършено, говедата имат свое общество и изкуство, например изкуството да блеят съвършено.., Но не щеш ли, веднъж един състрадателен човек решил да им помогне  и да им покаже пътя нагоре като изпревари естествения ход на еволюцията. Та преродил се той в говедо и почнала да им обяснява, че може да не ги колят повече, ако решат примерно да се откажат от това да бъдат копитни и да се преродят в хора. Но това е невъзможно - отвърнали те.

- Защо да е невъзможно, трябва само да се откажете от инстинкта си и ще придобиете интелект и ще станете хора. Но това е глупаво - казали те - нашият инстинкт е нашата същност - откажем ли се от него, ще, негова еманация е нашето висше божествено изкуство!

Откажете се от него, за да не страдате като животни  и за да станете хора! По същия начин дошъл един  бог при хората и им казал: откажете се от своя  интелект, откажете се от всичко човешко, от вашето човешко изкуство, за да придобиете божественото самосъзнание и разберете, че няма нито минало, нито бъдеще и ще  станете богове.

Но как да се откажем от човешкото и какво ще придобием на негово място?

Всичко е еволюция – казал човекът-бог - в нея няма нищо постоянно, човекът е преходен, съзнанието му е преходно, формата  му е преходна…

И към какво да се стремим - пита ме Ина.

Към онова, което не може да се види, чуе или най-малкото да бъде обхванато от някакви думи. Ето към това трябва да се стремим.

Не е зле казано.

- Не съм го измислил аз.

- Е, ясно е, че не си ти.

- Просто мразя пошлостта.

- Кое по-точно.

- Космосът, свален на земята,  е пошлост... идеалът, сведен до всички, е пошлост...

- Може би и написаното в книгите е пошлост?

- Не бих спорил, но бъди сигурна, че ако истината се откриваше след четене на книги, Исус спокойно щеше да напише двайсетина тома, вместо да го разпъват на кръста, ако духовният екстаз се постигаше с рисуване на картини, Гуатама нямаше да става Буда, а щеше да рисува.

- Знаеш ли – след кратка пауза се обръщам към Ина - мисля, че ми е скучно тук.

- Къде в заведението?

- Не, на земята, имам предвид.

Ина свива рамене, един вид няма какво да каже.

Вдигам глава: някакъв неприятен тип на съседната маса явно се е заслушал в разговора ни, защото от време-навреме обръща глава насам. Заглеждам се в него: явно е някакъв превзет тип и има всички данни да влезе в категорията интелектуалец; служи си прилежно с вилицата; реже пържолата на дребни късчета, забърсва  се грижливо със салфетката, след което схрусква къс месо от животното, което се намира в чинията му. Доколкото чувам оттук, май говорят за живопис и то с вид на доста компетентен в тази област. Дамата срещу него, вероятно също интелектуалка, не мога да я видя, защото е с гръб към мен, явно е съгласна с него. Сега се сещам, че този тип съм го виждал и друг път, май работеше в театъра или операта.

- Знаеш ли как гледам на онези люде, които ядат месо - обръщам се към моята събеседница  аз, настроен да се заям с някого.

- Как? - безучастно пита тя.

- За мен яденето на месо не е само простотия, но и вътрешна нечистоплътност.

Бях доволен, защото онзи ме чу, понеже погледна насам. Сега нека пак говори за живописни платна и прочие. Окуражен от това, че ме чуха, продължих да говоря на моята събеседничка, а всъщност на онези от другата маса:

- Знаеш ли как мирише дъхът на един месоядец, а също и изпраженията му?... Докато  един вегетарианец е с чист дъх...

- Защо ми говориш за това - отегчена се протяга моята позната - знаеш, че не ям месо... всъщност ям, но много рядко.

Обърнах се към другата маса - онези мълчаливо ядяха. Продължих:

- Знаеш ли, не мога да понасям интелектуалци, които ядат месо! Не разбирам как можеш да ми говориш за живописни платна, цигулки и прочие, и в същото време да ръфаш като някой  звяр тялото на  убитото животно!... Не! Ще ти кажа, че интелектуалци  в нашата държава има толкова, колкото пингвини на екватора!

Ина ме гледа озадачено, явно разбра, че адресът на казаното досега е била съседната маса. Аз се облегнах назад: бях доволен. Запалих нова цигара и дръпнах с удоволствие; явно онзи мръсник от съседната маса ме бе чул, защото сега забелязах, че оттам ме гледаха  доста враждебно; оня се обърна няколко пъти към мен, опитвайки се да вложи някаква заплашителност в погледа си. Ама, че смотаняк! Сега защо не прояви малко смелост, та да стана и да му счупя кофата... Не, жалко, обръща се към своята събеседница и подхваща нов разговор. Явно на такива типове не им стиска да влизат в каквито и да е единоборства. Скапаняк! Малко разочарован дърпам от цигарата си  и си наливам вино от бутилката. Сега поне няма да слушам на висок глас разговори за живописни платна, цигулки, гъдулки и прочие. Чак сега забелязвам, че Ина ме гледа  мълчаливо, без да продума. Отварям си устата да наруша мълчанието, но тя тихо ме моли да си тръгнем.

- Щом искаш - казвам ù, загледан в светлината, която се пречупва в чашата с вино.

..................