17.03.2010 г., 13:57 ч.

Изходът или възхвала на Златния храм - XVII. (роман) 

  Проза » Повести и романи
1121 0 3
11 мин за четене

На другия ден наново хванах автобуса и отново поех  за града. Какво още търсех? И аз не знам, просто търсех нещо, което си въобразявах, че стои в миналото, но не съм сигурен какво бе точно и изобщо къде се намираше... Слязох от автобуса и се намъкнах в едно кафе. Забих глава във вестника, който бях купил, докато си пия кафето. Така около час. Омръзна ми. Реших да изляза и да се пошляя из града. Навън пак беше започнало да вали. Прибегнах до отсрещния тротоар и се намъкнах в един магазин, за да си купя цигари. Вътре имаше опашка и аз се наредих на нея. Без това валеше и нямаше за къде да бързам. Някой ме бутна по лакътя. Обърнах се: беше една моя братовчедка доста по-голяма от мен.

- Здравей, откога си тук? - попита ме тя.

- От някой друг ден.

- Ще ти забравим физиономията, въобще не се появяваш насам… чух, че дядо ти починал, от какво?

- Ами от старост… Всъщност не знам… май сърцето нещо…

- Аха… е, всички ще идем там… Ти как си?

-  Добре, горе-долу.

-  Пак там ли работиш?

- Там.

- Братовчедка ми ме хваща за ръката:

- Знаеш ли, защо не вземеш да дойдеш у нас на гости,  откога не си идвал, а?... Хем и вали, ще те намокри… Всъщност нали нямаш работа?

Аз не ù отговарям, но тя явно прочита колебание у мен, понеже ме хваща и този път съвсем настоятелно:

-          Хайде идваш и толкоз! Без това този път съм те хванала, кога друг път ще дойдеш?

-          Съгласявам се, понеже ми е безразлично, още повече, че и валеше, а тя живееше недалеч от тук. Купих си цигарите и излязохме навън, прекосихме улицата на бегом и криейки се под навесите на блоковете, стигнахме до входа, в който живееше. Апартаментът ù беше на третия етаж - това поне си го спомням. Помъчих се да се сетя откога не съм идвал тук: май поне от десетина години.

- Влез в хола - казва ми братовчедката, докато свалям мокрото си яке в антрето.

- Едно кафе нали ще пиеш? - обръща се към мен тя.

Бях твърде уморен да обяснявам, че не ми се пие кафе и затова само ù кимнах утвърдително. Проснах се на фотьойла и се загледах в тавана.

Бях изпаднал в едно от тези състояния, в които вършех всичко механически. Обикновено в такова настроение не мислех за нищо, просто се чувствах чужд на този свят. Навън дъждът продължаваше да вали. Започнах да оглеждам библиотеката; беше доста обзаведена: лавица със всякакви книги, кой ли пък ще ги чете, братовчедка ми едва ли, съпругът ù още по-малко, доколкото го познавах; зная, че и вестник рядко отваряше. Най-вероятно тези книги стоят тука в случай, че дойдат външни хора и видят библиотеката, един вид визитна картичка на духовните потребности на обитателите на това жилище; ама че дивотия. Погледът ми се прехвърли върху масата: отдолу на някаква поставка имаше списания, повечето рекламни. Хванах едно от тях и пак ги поставих обратно, едва ли щеше да ми  е интересно, че да ме разсея. Вратата на хола се отвори и на нея се показа главата на съпруга на братовчедка ми. Напоследък бях чувал, че доста си пийвал, доколкото знам, работеше като специалист в един институт.

-          Здравей - махна ми той приятелски от вратата. Кимнах му. Имаше доста сънлив вид и сякаш да потвърди това, той се прозина, след което мързеливо се просна на фотьойла отсреща

- Снощи се издокарахме и тази сутрин не мога да стана... кака ти ме събуди - обърна се той към мен.

Случва се и на най-добрите люде - отвръщам.

- По едно бренди ще смачкаме ли? - продължи той и без да дочака отговор, се наведе към барчето и измъкна бутилка "Златна котва" - бренди-трепач, две питиета и си готов; рита като кон директно в тиквата.

- Е, ама и ти си един, още рано-рано ще го черпиш с алкохол! - обажда се кака ми.

- Рано?... Нали не си на работа?... Никога не е рано! - Глозгов, така се казваше съпругът на кака ми, взема бутилката и започва да я разглежда съсредоточено, после я слага на масата, отваря капачката и я помириса:

- Не е менте. Рядко улучвам ментета в магазина, от който купувам…

След това започна да разлива брендито в някакви чаши, които приличаха на кристални, но не бяха.

- Та, ти къде работиш сега? - обърна се към мен той, докато разливаше питието в чашите.

- Даскалувам в едно училище.

- Занимаваш се по цял ден с хулигани?! Поне плащат ли нещо?

- Недостатъчно.

- Нищо!... Значи, нищо не плащат!... И за какво учи човек? Е, гледай ме мен... навремето учих, сега се занимавам с простаци, ама да се занимаваш с простаци не е работа - боботеше той, докато отсипваше от торбичка найлон препечени фъстъци в чинийка.

- Е, хайде наздраве за добре дошъл, протегна към мен Глозгов чашата си, при което аз сторих същото. Чашите иззвъняха и Глозгов продължи да разказва своята житейска одисея:

- Ето ме, сега пак съм без работа…

-          Защо, не беше ли в оня институт?

-          Бях, ама вече не съм - натърти той, след като отпи важно от чашата си, продължи:

-          Там са най-големите простаци, които познавам…

-          Кои - питам от любезност аз.

-          Кои ли? Кои! Баща ти ги знае… Мазнев, Мищев, Подлев… едно време тоя Мазнев  е работил при баща ти!

-          Този Мишев и Подлев не бяха ли някакви научни работници, или нещо от тоя род?

-          Ха!... Научни работници ?... Лайна!... Точно затова, че са научни работници! Мазнев, Мишев, Подлев си ги чувал!… Чувал си ги, я! До един са мръсници и говна! Това е! - Глозгов тържествено завърши словесния си поток и надигна чашата си бренди. Аз сторих същото, един вид нещо като солидарност с неговото безкомпромисно отношение към всички шибаняци и към скапания живот. Запалихме по цигара, Глазгов продължи да разправя, но  в това време се показа на вратата кака ми с поднос със сладки и безалкохолно.

-          - Пфу, сега и сладки, кой ще ги яде? - обърна се той недоволно към кака.

-          Ти ако не искаш, той може да ги яде, откъде знаеш?

Глозгов махна с ръка, един вид каквото искаш прави и продължи:

Та, казвам му аз на оня дивак, гледай си работата! Иди където искаш, само не ми се пречкай!… Защото не стига заповедите, дето ги издава, са едни дивашки, ами и нищо не разбира!... Та изгониха ме и от там - завърши той.

-          Я чакай да запаля една от твоите цигари - Глозгов смачка цигарата, която бе запалил преди малко, след което посегна и взе от моя пакет, пояснявайки:

-          - По принцип пуша "Феникс", но одеве, като слизах до магазина, бе свършил и си взех "БТ" , но не ми харесват нещо…

-          Нищо, пуши от тези, успокоявам го аз

- Та, викам, изгониха ме и от там - повтори той, докато палеше цигарата си.

-          После - продължи Глозгов - отидох при военните, с триста и петдесет лева заплата ме назначиха, но… дето се казва хубаво, ама с военни да си нямаш работа и правилно са рекли… Началник ми беше един ненормален! Смахнат! Дивак!... Идва една вечер, преди да си тръгвам, и ми вика: ей това не е тъй, а тъй, другото не било така, а онака… хе, аз съм учил пет години, че и повече, а тоя дивак ще ми казва какво трябвало да бъде! - повиши глас той - Е, не можах да го изтърпя, изгоних го и му казах да не се мярка повече там! Глозгов дръпна от цигарата си и продължи: Брей, не дойде една седмица.... на седмия ден идва с един полковник, много луд… като се развика тоя ненормалния, пък вратата заключена! Не отварям!… Та, като се развика тоя серсемин… и зареди един пищов и почна да гърми във въздуха!...

-          Викам, това са луди хора, ще вземат да ме утрепят за едното нищо… ама накрая, какво да правя, отворих им… влезе вътре оня: гледа, гледа, разкарва се насам-натам, пак гледа!... Какво гледа, не знам!... Накрая ми каза, че не съм си вършил добре работата… Не съм си  вършил добре работата! - натърти той. Хе, ние сме на първо място в окръга, а аз не съм си вършил работата - вече съвсем се разпали Глозгов - ама какво ще им разправям, махнах се и от там, не можах да ги изтрая - вече по-спокойно завърши той, след което продължи с равен тон: Сега ще ходя в в един ТЕЦ, обещаха ми заплата  триста и осемдесет. Много добре, ама и там ще изчакам да не се намери някой дивак…

-          Дано няма - съпричастнически отвръщам с намерение да ставам, защото видях, че навън дъждът вече е спрял.

-          Ха, ама ти да не ставаш? - полузачуден ме погледна Глозгов.

-          Ъхъ.

-          Чакай сега... спокойно да довършим бутилката и тогава.

-          Добре, но само още по чашка - след кратко колебание отвръщам аз.

 Глозгов оглежда бутилката.

-          Хе, че колко има вътре?... Няма, нищо работа за двама големи мъже като нас… Има си хас да се излагаме и да не можем да изпием бутилка бренди! Че какви хора сме ние тогава!?

След от около не повече от двадесетина минути брендито е изпито и този път наистина ставам и тръгвам, въпреки обещанието на домакина да ми донесе друга бутилка. Кака ми ме изпраща до антрето, Глозгов остава да се бори с другата бутилка бренди. Слизам бавно по стълбите, олюлявайки се, и се запътвам към спирката на градския автобус. Вече е обяд. Все още продължава да ръми леко. Вмъквам се в ламаринената  чакалня в очакване на идването на автобуса. Минават около десет минути, но автобусът не се показва никакъв. Сядам на пейката и от скука започвам да разглеждам некролозите: еди-кой си умрял на еди-коя си дата, след което следваше някакъв стих за смъртта и преходността на живота, като най- накрая на всички пишеше: "От вечноскърбящите".

Защо на всички пише "от вечноскърбящите"? Явно не са могли да измислят друга подходяща дума. Я да видим, дали не може да се измисли нещо подходящо за случая. Започвам да прехвърлям  в ума си различни сложни прилагателни, изхождащи от съществителните скръб, жал, тъга и т.н... Като подходяща ми се стори неутешимите. Я да видя още нещо, за жалост или не ми остава време за това интелектуално занимание, понеже автобусът се показва и аз напускам спирката с облекчение. Качвам се и сядам на единствената свободна седалка отпред.

Автобусът потегля, на следващата спирка има доста хора, явно излизащи от завода, който е наблизо; започва някаква блъсканица с лакти, с тяло, добре, че не съм правостоящ. Потегляме.

-          Хей, няма ли да отстъпиш място на дамите?

Вдигам глава нагоре: една моя далечна братовчедка, която ме харесваше навремето, после се омъжи за някакъв кълвач и който, бас държа, ù омръзна още първата година от брака, но явно не щеше да го напуска и вместо това, като по-разумен вариант ù изглеждаше да ходи и да разнообразява с чужди мъже. От скука започвам да се занасям с нея:

-          Много си се разхубавила.

-          Кога се прибра? - вместо отговор на комплимента ми се обръща тя към мен.

-          Преди някой ден… Ще седнеш ли?

-          Къде?… Няма място… ако станеш…

-          Защо пък да ставам, ще седнеш в мен…

-          Искаш ли? - без да сменя тона се обръща към мен моята далечна братовчедка...

-          Нали затова те каня.

-          Мислиш, че не мога да седна? - казва тя, след което най-неочаквано се настанява на коленете ми.

-          Възбуждаш ме - казвам ù след малко. Тя обаче само се усмихва, явно всичко това я кефеше.

-          Ще се изпразня - продължавам аз.

-          Твоя работа.

-          Ами ако ти изцапам роклята?

-          Няма да достигне до роклята ми, ще си изцапаш твоите дънки.

-          Да, ама те са от съвсем тънка материя и ще пропуснат…

Тя не отговаря, а само се усмихва.

-         Облягам се на облегалката и за разнообразие започвам да опипвам моята далечна братовчедка по бедрата:

-         Възбуждаш ме... Усещаш ли как се втвърдява?

Тя не ми отвръща. Аз продължавам. Сега вече се обръща към мен:

- Престани или ще стана!

Последното преминава покрай ушите ми.

- Ама, ти си луд!... Ставам! - онази се изправя.

- Минават минута-две, онази се обръща към мен и пита:

- До кога си тук?

- Искаш ли да се видим довечера? - вместо отговор ù отвръщам.

- О, боже, всичкото все натам го изкарваш...

- Кога го няма мъжа ти? - продължавам.

- Винаги си е вкъщи.

- Ще го излъжем нещо

Не се лъже лесно.

Наближава да слизам и минавайки край нея, ù казвам тихичко на ухото:

- Ще те чукам някой ден…

- Кога?... Само обещаваш! - изкисква се тя.

- Ооо... значи се бъзикаш на всичкото отгоре!

- Хи, хи, хи - смее се тя.

- Слизам и затова си много курназ... - автобусът спира и аз се измъквам от него. Става ми отново скучно: какво да правя сега? Най-вероятно ще изпуша останалата кутия цигари.

Прибирам се и се просвам на леглото. Бял таван. Миналото ми убягваше, имаше някаква плътна завеса, която скриваше от мен това фино и неизразимо с думи нещо, до което отчаяно исках да достигна. Не, ще взема да се прибирам вече в общежитието си. Защо да седя още тук? Това безсмислено шляене по улиците и наливане с алкохол можех да правя и в големия град, там, където работех.

 

© Валесион Валесион Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??