И нека Бог отсъди вината им!  

Зимата заничаше из зад плета на крайната къща, Кара Петровата, летяха разтревожени гарвани, огласяха селото с черния си, като прокоба грач, пустосваха ги хората и се кръстеха наплашени, но сняг не падаше. Сви студ, стомната на хубавата Неда се напука едната в гърлича, водата на лед стана, а по опушения джамлък сякаш някой размаза сиропирана захар, та хептен се не виждаше. Уж видело вънка, стана мрак в одаята – по-черен и от нощта. Мъждукат съчките в огнището, и те настръхнали, като урочасани – насила горят.

Врата се хлопна. Кара Петър – едър, червендалест мъж към петдесетте, прекрачи. Надникна през рамото му свъсен денят, видя - няма място за него, избута го мъжът, ядно затвори. И докато рече: “ Бре, куче ако вържеш вънка, до час е мъртво! Такъв студ!” и се започна. Първо вятърът - уж кротко, на игра пообиколи къщата, почеса гръб в оградата, надникна в обора, под сайванта. И какво изведнъж – зъл стана, пета на вилата ли убоде, вест лоша ли му някой каза,  нещо нередно ли нейде видя – разбуча, разфуча се. Застенаха стените от напора му, заскърцаха жално. Свирката му разлютено засвири в кьошетата на дувара, коминът върна пушека в огнището, пръсна жар.

- Олеле, майко! - хвърли плетката Неда, младата му жена, скочи да гаси рогозката. Обхождаше полудялата стихия вън закованите кьошкове на дама - замучаха кравите, хлопна – изтрещя вратичката на курника, кокошките се разкудкудякаха, подивели се разхвърчаха по двора. Напъна и големият орех, но само го разбуди от дрямка – свикнал, не му бяха първица приумиците му. Свистя вятърът, запровира се из клоните, заоблизва нащърбената му кора, но само поскърцваше изтежко дебелият ствол; зад гърба му крушата и млада лозичка се криеха, и две ябълки карандашки. И отведнъж - омаля ли, омръзна ли му играта, заби към усоето обиден, неразбран. Утихна нейде из деретата.

И тъй си остана селото сетне. Под напън, като по военно.

“Как не заваля, та да омекне“ тюхкаха се хората, прибягваха набърже по нужда, за дърва или да нахранят добитъка, сетне се сгушваха около собата и чакаха снега.

В такъв един ден, в мразовита утрин, пътник и магаре крачеха по пътя. Уморено бе добичето, а той с патерици, куц. И стъпеше, когато животното хептен отказваше да крачи. После, кога се посъвземе, отново го яхаше и така – от града до тука, още километър-два оставаха.

От затвора се връщаше хромият. Когато изкачиха билото над село, дето беше мелницата навремето, поспря, сякаш някой го с кол подпря в гърлото, сълза или мъглица заплува в окото му, каквото беше, но се откъсна от зеницата му и топче лед се вплете в космите на брадата му. Краката му, в навуща обути, сами се подвиха, ако да не беше за сядане в тоя студ, до камъка приклекна, сетне се отпусна. Извади пръсти от ръкавицата, от пунгията тютюн си сипа на книжка, цигара сви. Вятърът се поукроти, като че ли съчувстваше на горкия човек, не духна в шепата, запази огънчето му живо, подпря се на камъка до него, заслуша се в спомените му.

Спомени…

Завъртя се пред очите му мелничното колело. Зъл бе него ден, подочул бе нещо за Димо Миланов – навъртал се край Сия. Ревност избуя, смрази усмивката ù, таман от село идеше с бохчата, хляб и сирене му носеше. Тръшна ядно пълния чувал в краката ù. Не разбра дори причината за гнева му, отскочи назад, спъна се, грабна я машинния ремък и я намъкна в ужасния хамбар. Невярващ, стоя като замаян след писъка ù, докато кървава кайма не потече из улея. И тогаз отрезня. Спареният въздух го блъсна в ноздрите, виеше жестоко машината: “убие-е-е-ц!”, срути се, допълзя до отвора – да се хвърли искаше. Спря го Ристо, комшийско момче, тъкмо беше влязъл. Рева с глас, сетне дълго повръща. Кога се посъвзе, отпрати момчето, а то му се кълнеше: “Всичко видях, батьо! Тя сама падна, вина нямаш!”

Сетне събра останките ù в чувал, разля газ от тенекето и драсна клечката. Три дни горя новата мелница, осветява околността, три дни помен на Сия прави, разнасяйки миризмата на изгоряло жито.

Мълвата бе стигнала в село преди него. Пресрещна го баща ù, с коня искаше да го прегази, с нагайката го шиба, додето от главата и лицето му кръв не шурна. Сетне се свлече на земята в несвяст. И тъй ги откара в тях – водейки коня, а отгоре му вързани, да не паднат, стария и Сия в чувал.

Осъдиха го на тридесет години, заради смъртта ù, и пет заради мелницата. Кръвнината с каторга не се изплаща, за нея стига дето мислите те изяждат, мира не ти дават ни денем, ни нощем, а вината – с нея лягаш, с нея ставаш. До гроб си виновен пред съвестта си и пред паметта ù. Но законът си е закон.

 Слънце се показа за малко, постопли душата му, след туй заваля и съвсем омекна. Щеше да пренощува у братовчеди и тогаз ще умува каква ще я върши, макар отдавна да си я бе намислил.

 Наближи крайната къща. Снегът бързо наваксваше, трупаше огромни преспи, едва ходеше без пъртина. Месец му оставаше да излезе и щото му бяха малко, още едно наказание му прати господ – количката в рудника. И сега я виждаше – огромна, громоляща, неудържимо помитаща всичко по пътя си. Място в тунела имаше, но не успя да отскочи, спъна се, също като Сия. И току пред нея падна. Поне да бе го довършила, а то – мъка, само през крака му мина.

Примижа, равнината блестеше като нова – бяла и чиста. Въздухът болезнено пареше гърдите му, ръцете измаляха от проклетите патерици.

Скоро стигна дъсчена ограда. През рехавите дъски се виждаше неголям двор, в който млада жена събираше замръзналото пране. Долепи чело до стобора. Годините зад решетки, лишили го от женска хубост, обич и ласка, бяха останали назад, в безкрая. Непривикнали с искрящата белота, очите го заболяха, насълзиха се. Във влагата им заплува непознатата. Плавните, отмерени движения на ръцете, отметнатите, вързани на тила коси, златото в тях… Стегнат кръст, бялата, сякаш ваяна шия, лудата съблазън на гърдите ù под бялата риза.

Боже, колко е хубава!

Притвори клепачи, болката в зениците намаля. Остана видението – чаршафите, простира и зачервените ù от студ ръце. И го връхлетяха спомените, зарида без сам да усети.

До кога, боже, с тая мъка! До кога! Проклет живот, проклета количка, проклет трижди да съм и аз!

Не можеше да  забрави туй, дето от сърцето си бе скъсал насила. Противно на всички природни закони, времето не отмиваше спомена, напротив – по-силен и болезнен го правеше, сам се бе превърнал в една крачеща рана, не намираща лек в забравата.

Когато поуспокоен погледна, жената с тава в ръце насипваше на кокошките.

- Кът-кът-кът! – мамеше ги тя.

Петел изпляска с криле, изду шия и гласът му звънна над двора. Отвърна му друг, кокошките залисани спряха да кълват. Съперниците се зовяха настървено, накокошиниха се и след миг се счепкаха. Жената със смях ги прогони, наведе се и засъбира разпиляното зърно.

Откъм пътя се чу кратко изсвирване. Тя сепнато вдигна глава и притича до портичката. След миг пред нея спря конник. Атът нетърпеливо пристъпяше на изящните си нозе, от ноздрите му на талази излизаха кълба дим. От седлото към нея се наведе облечен в ямурлук мъж, лицето му не видя от качулката – протегна ръка, помилва я:

- Бързам за кошарата, ела след час. Твоичкият на лов ли е?

Адът е тук! Небето е дълбината на човешките стремежи, но да се бе издънило сега отгоре му, да се бе разцепило и лава да потечеше, Господ бос да се бе появил и земята  - като морето Червеното да се бе разтворила – нямаше да се повече изненада, отколкото като чу гласа на Димо Миланов! Три години по-млад, като него побелял, а от табиетите си да задиря хорските жени не се е отказал!

Мръсникът бе вече отминал нагоре, към баирите над село, когато ушите му престанаха да бучат, избистриха се очите му, пое си глътка въздух. Всичките си безсънни нощи в затвора на него дължеше, нелепо погубения живот на Сия, разбитото здраве на родителите ù и кой знае още на колко. И как си мислеше - веднъж да излезе, ще го намери и ще го накара за всичко да си плати.
Трябва да я спре, да ù разкаже! Трябва да я спаси!

Вдигна очи. Жената танцуваше насред двора под прииждащия сняг. Разперила ръце, не стъпваше, носеше се между снежинките по-лека и ефирна от тях. Отметнала глава, погледът искреше, лицето ù щастливо сияеше, гърдите ù развълнувано чертаеха под ризата.

Сдъвка буца лед, но горчилката остана. Стисна яростно, до болка дъските и простена:

- Защо, жено!? Защо?

Кръвта заблъска в слепоочията му, пресъхна гърлото, сви страшните си, огромни юмруци и с все сила удари по оградата:

- Защо-о-о-о!?

Оглуша от изстрел. Танцуващата жена се люшна отведнъж, сините ù очи недоумяващо запитаха, залитна. Главата ù като прекършена увисна, подви нозе и бавно-бавно се свлече. Ръката ù събра шепа сняг, другата полегна на гърдите, изгаснаха зениците ù. Литнаха с тревожен плясък изплашени гълъбите от стрехата, кокошките се разпиляха и с див крясък се изпокриха. Сетне всичко притихна.

Сакатият уморено влачеше мъртвия си крак по пътя. Магарето заряза до оградата, а страшната гледка още не излизаше от ума му. Изстрелът тресна неочаквано. Иззад къщата разярен мъжки глас извика злорадо:

- Пипнах ли те най-сетне, а? Твойта мама!

В двора нахлу Кара Петър с ловна пушка в ръка. Подутото му от гняв лице застина невярващо пред тялото на жената.

- Какво лежиш, ставай! – опита да се поободри, все още непроумяващ. – Чуваш ли, Недо, ставай!

В съзнанието му, прихлупено под булото на ревността, бавно узряваше неумолимата истина. Полека коленичи, разрида се, пушката потъна, изтървана, в снега. В началото страхливо, с пръсти я докосна, после с цели длани я хвана за раменете, затресе я:

- Нищо ти няма, не се преструвай! Дори кръв няма…

Отскочи. Взираше се в обагрените си ръце, очите му се разтвориха, обезумял бе погледът му, неистово изкрещя:

- Не!... Не е вярно!... Не-е-е…

Легна върху ù, като да я запази от нещо с тялото си, плачеше и молеше отчаяно:

- Не умирай, моля те… Не умирай! Над главата ти стрелях…

За миг притихна, огледа се крадешком, като притиснат в ъгъла заек и скочи:

- Стани! – дърпаше безжизненото ù тяло. – Стани и им кажи, че си жива!... Жива си!

Обърна се към полето, закрито от пелената на снега.

- Жива е!... Жива-а-а-а…

Пусна я, прескочи трупа, спъна се в него, залитна и с бързи крачки изскочи на пътя, вдигайки умолително нагоре окървавените си ръце:

- Небе, ти видя! Жива е! Добър стрелец съм, над главата ù стрелях, да я сплаша само… Жива е-е-е…

Хукна към селото срещу прииждащата тълпа, крещейки като обезумял.

Някъде лавна куче, отвърна му друго. Сви студ. В настъпващия здрач с мъка газеше в преспите, все по-трудно намираше пътя. Отказа се да остане в това прокълнато от Бога село. Вървеше без да знае къде отива и ще стигне ли някога. Премръзналите му пръсти изтърваха патерицата. Посегна да я хване, загуби равновесие и падна. Не се и помъчи да стане. Не искаше.

Заспиваше, когато си помисли, че на земята няма справедливост и законът е безсилен против страстите човешки. Виновниците – бог ги съди. После пред очите му застана Сия, усмихна му се, миг по-късно я грабна страшната машина, от улея потече кърваво жито. Посинели, устните му шепнеха името ù.

Снегът застла с белота вината му.

  Румен Романов

08.11.2009 г.