И нека Бог отсъди вината им!
Зимата заничаше из зад плета на крайната къща, Кара Петровата, летяха разтревожени гарвани, огласяха селото с черния си, като прокоба грач, пустосваха ги хората и се кръстеха наплашени, но сняг не падаше. Сви студ, стомната на хубавата Неда се напука едната в гърлича, водата на лед стана, а по опушения джамлък сякаш някой размаза сиропирана захар, та хептен се не виждаше. Уж видело вънка, стана мрак в одаята – по-черен и от нощта. Мъждукат съчките в огнището, и те настръхнали, като урочасани – насила горят.
Врата се хлопна. Кара Петър – едър, червендалест мъж към петдесетте, прекрачи. Надникна през рамото му свъсен денят, видя - няма място за него, избута го мъжът, ядно затвори. И докато рече: “ Бре, куче ако вържеш вънка, до час е мъртво! Такъв студ!” и се започна. Първо вятърът - уж кротко, на игра пообиколи къщата, почеса гръб в оградата, надникна в обора, под сайванта. И какво изведнъж – зъл стана, пета на вилата ли убоде, вест лоша ли му някой каза, не ...