Когато софийските меломани прочетоха афиша за първия самостоятелен концерт на петнайсетгодишния Костадин Комитов, запомниха датата и залата заради надписа :

„Младият цигулар свири с оригинална цигулка "Ландолфи" от 18 век!"

Този прекрасен инструмент на семейство Комитови беше донесен в България от негов прадядо – гурбетчия, който не е имал ясна представа за ценността му. Благодарение на две грижливи поколения, тя била запазена и сега вече показваше хубостта си чрез младия Костадин.

Цигулката излъчваше аристократизъм със своя кехлибарен цвят, филигранна изработка и изящество и присъстваше в световните каталози, като цигулка с особено красив и тембрист тон.

Концертът предизвика фурор и дълго време се говори за него. Блестящият път, по който пое Костадин се оказа много труден, кривуличещ, изпълнен с безброй подеми и спадове. Самотните му занимания дадоха резултат – постигна заветната си мечта – да отиде на специализация в Москва. Качи се едно ранно утро в самолета, стискайки в ръка скъпата цигулка и отлетя. Там се срещна с цигулари от цял свят, започна да свири по двайсет часа в денонощието, но на първия вътрешен конкурс се срина психически и разбра, че не на него е отредена ролята да бъде новия Паганини. Лежа цяла седмица – плачеше непрестанно, а през остатъка от специализацията потоци от сухи сълзи се виеха около него. Разочарованието от собствената му обикновеност беше огромно.

Завърна се в отчуждената вече София, заживя с баба си и с цигулката. Размишлява дълго какво може да направи с живота си. Идеята да се посвети на педагогиката го връхлетя през поредната безсънна нощ и сутринта той се озова в Консерваторията. Приеха документите му, получи утвърдителен отговор след десетина дена и нова плаха усмивка покълна в него. Започна като асистент на мастит професор и мъчително бавно се заизкачва по академичната стълбица. Отдаде се на педагогиката с неподозирана страст. Обичаше учениците си, грижеше се за тях и неусетно те се превърнаха в негови деца. Пишеше трудове, а учениците му печелеха международни конкурси и с побелели вече коси, прегърна самотата, която единствена го топлеше. Така започна вторият му живот. Красавицата Ландолфи му носеше кратка радост в моментите когато свиреше със студентите си всички ония концерти за две цигулки, които беше свирил в Москва. Успя макар и мъчително да стане професор, дори изживя насладата за класа му да се записват най-много студенти. Помогна на любимия си ученик да заеме трето място на престижен световен конкурс като му даде цигулката си, помагаше на всички и не разбра кога остаря.

Пенсионираха го някак набързо и една слънчева утрин се озова сам в средата на хола си – без ангажименти, без никаква работа, само с цигулката си – в стара олющена кутия, покрита с бял копринен шал, онемяла през годините.

Така тъжно започна третият му живот – може би най-тежкият и протяжно най-дългия. Пенсиониран, забравен, непотребен никому, Костадин се чудеше как от известен професор се превърна в самотен прегърбен старец. Явно и последната врата в живота му беше хлопнала. Мъчеше го вече артрит и се движеше трудно. Бавно, по старчески, събра всички ноти, партитури, книги, трудове и ги дари на Консерваторията. Шкафовете зейнаха празни. Той обикаляше стаите, посядаше на някой стол за малко, ставаше и продължаваше бавно към спалнята си. Единствената му грижа остана цигулката. Тя го гледаше като сираче. Не можеше да ѝ намери място в тази пустота, която се беше настанила у тях. Толкова обречено беше мечтал да стопля хората с прекрасния й тон! По цели нощи се взираше в

бляскавите концертни зали, в които се чуваше как свири, но съдбата се извърна от него в незнаен момент и по незнайни причини, и всичко се пръсна в кристални капчици празни блянове.

Както се луташе в лабиринта на непрогледната си самота, една нощ в него проблесна мисъл :” Ще даря цигулката на някое талантливо дете!” Това решение озари живота му и след седмица реши, че ще послуша оня чудноват глас, който му го беше подшушнал.

Обади се по телефона на своя ученичка – София, една от малкото останали в България и обясни идеята си.

– Но как, това не е каква да е цигулка, тя е отбелязана в световните каталози, не може просто така да я дарите, проф. Комитов, помислете за това! – възкликна София.

– Остави това! Не виждаш ли, че всичко свърши. За какво ми е тук тази красавица – да кукува с мен като глухоняма? Неее, не съм егоист, не мога да я обрека на мълчание, София! Госпожица Ландолфи иска и трябва да пее! Само това мога да направя все още – да даря радост на някое дете и ти ще го намериш! – остана непреклонен Костадин. Посмяха се за добрите изминали години и зачака.

Сънят му избяга съвсем. Гледаше се с цигулката изпод око. Тя беше тъжна – не беше чувал гласа ѝ вече няколко години. Пееше ѝ се, знаеше той, но пръстите му съвсем не го слушаха.

Внезапно един горещ следобед звънецът нахално раздра тишината изтръгвайки го от странния му унес. Когато отвори вратата София го обля с топлата си усмивка, а до нея смутено стоеше, прехвърлила средата на годините, дребна, усмихната, светлокоса жена. Покани ги, поприказваха – Ели, дъщерята на непознатата жена, заминала да учи в Америка, била единствената чужденка, която получила пълна стипендия за целия срок на обучение. Пускаха нейни записи, разглеждаха снимките ѝ, оформиха дарението и Костадин внимателно постави цигулката в ръцете на майката.

И всичко свърши. Вече нямаше цигулка. Костадин имаше усещането, че е останал без душа, чувстваше се като изтърбушен. Имаше само едно бледо желание – Ели да му посвири когато си дойде с „Ландолфи” – то.

Седеше в креслото и гледаше в нищото без да мигне или потрепне. Прекара дълго в това странно състояние

Измина повече от година. Костадин пристъпваше из празната къща като лунатик. Очакваше да чуе цигулката си. Единствено София се обаждаше – малката Ели била много заета, издържала международен конкурс с голям успех, пресата пишела за нея, тъкмо да си дойде и трябвало да замине за майсторски клас. И все така!

Беше свикнал да предъвква желания, които не се сбъдват, но сега го болеше много повече от всеки друг път.

В някакъв пореден изгубен ден, лек звън го изтръгна от носталгичната музика на спомените му. Отвори стреснато и видя София. Засмяна, тя влезе и като че ли с нея се промуши още една порция живот. Носеше бонбони и цветя. Говореше неспирно. Пусна видеозапис на Ели – най-сладкият Моцартов концерт за цигулка, с тази неземна втора част. Изведнъж очите му се напълниха със сълзи и той мъчително ги преглътна, сподавяйки ги в себе си.

– Много хубаво свири това дете, нали, София? – едва промълви Костадин.

– Да, талантлива е и работлива, ще успее!

– Това с кой оркестър е?

– С Гевандхаус! Преди месец! Този концерт ще запише и ще участва в класацията за награда Грами за най-млад изпълнител.

–Да, да, наистина залата е тяхната. Защо цигулката ми се вижда малко червеникава, нов лак ли са слагали?

– Не, едва ли, от записа трябва да е – лак на оригинална Ландолфи? Неее! – София беше категорична.

Записът остана при Костадин. Слушаше го постоянно и ридаеше. Втората му душа, спотаила се в цигулката, сега рушеше всички негови задръжки, премахваше горчилките от многото му животи, лекуваше стари рани, извисяваше го някъде високо, много над небето.

Намериха го една сутрин в креслото – дори не беше затворил очи, продължаваше да слуша там отгоре цигулката, която пееше с кадифения си глас…

Преди шест месеца

Ели спечели първа награда на голям международен конкурс. Известна фондация ѝ дари оригинална цигулка Гуарнери дел Джезу 1770 г. за период от десет години.

След месец една италианска цигулка от 1780 г. – оригинал Карло Ландолфи, беше обявена на търг в Ню Йорк за 120 000 долара и достигна сумата 250 000 долара. Когато търгът приключи, прехвърлила средата на годините дребна, усмихната, светлокоса жена, отиде и прибра парите с видимо задоволство. Качи се в черен Седан и замина.

А една малка японка прегърна цигулката с щастлив блясък в очите…