Вървяхме с група хора. Една малка част от тях ми бе позната, останалите виждах за пръв път. А може би и за последен преди да стигнем края.

Бяхме на различна възраст. Имаше невръстни деца и едва движещи се старци. Присъстваха и хора като мен, на средна възраст, тепърва запознавайки се с тайните на живота, желаещи да навлязат в дебрите на най-дълбоките и съкровени мистерии, които се съдържаха в този необятен свят. Но ние всички се бяхме запътили нанякъде, следвахме една обща цел. Знаех, че пътят ни ще бъде дълъг и няма да е лек. Но с пълната си готовност, приех да тръгна по него, въпреки че не знаех къде ще ме отведе. За мен това беше смисълът на живота – пътуването, опознаването. Още по-хубаво бе, че не бях сам. С мен вървяха още поне двайсетина човека. Не помня от колко време пътувахме. Най-малко от седмица. Всяка вечер нощувахме под открито небе или пък ако се намери, в някоя пещера. Но никога не се отделяхме един от друг. Бяхме като едно голямо семейство. Всеки беше готов да помогне на другия. Ние, най-способните, помагахме на малките деца да прескачат траповете и на старците да преминават през реките. Никой никога не обиждаше ближния си, нито се караше с него. Разговорите ни винаги бяха приятни и протичаха гладко.
Един ден, по залез слънце, когато всички бяхме уморени от дългия път и вече трябваше да се установим на някое място за през студената нощ, намерихме една пещера. Беше идеално място за нощуване, голяма и гладка отвътре. Запалихме огън и насядахме около него, подхващайки поредния интересен разговор. Малките деца бързо заспаха, сгушени край по-големите, близо до големия огън. Старците разказваха вълнуващи истории, от които бяха научили житейски уроци и сега предаваха на нас. Бях заслушан в разговора, опитвайки се да запомня грешките, които бяха допускали, за да не ги прилагам в моя живот. Но изведнъж ме налегна тежка умора и аз положих глава върху студената земя. Опитвайки се да заспя, във вътрешността на пещерата забелязах някакъв огромен силует, който бе осветен от огъня. Първоначално си помислих, че съзнанието ми си прави шега с мен, тъй като му е лесно да ме заблуди, когато съм твърде уморен, за да мисля трезво. Но след няколко секунди същият този силует пробяга от едната страна до другата и се скри в някой коридор. Сега го видях по-отчетливо. Имаше дълга шия и огромна глава, от чиято уста се показваха големи остри зъби. Тялото му завършваше с опашка с кръгловидна форма към края. Изплаших се и мигновено се изправих. Всички погледи се обърнаха към мен недоумяващо. Попитаха ме какво става, но аз не бях в състояние да кажа каквото и да било. Една стара приятелка се приближи до мен и разтърси раменете ми. Погледнах я с ужас в очите, а нейните ме гледаха успокояващо. Сърцето ми придоби по-умерен ритъм. Въздъхнах и я прегърнах. Всички се изправиха и застанаха около нас, очакващи да разберат коя е причината за странното ми държание. Отдръпнах се от жената и проговорих:
- Стори ми се, че видях нещо в далечината. Приличаше на чудовище, но не успях да разпозная нищо друго, освен размерите му – описах им накратко как изглеждаше. Жените закриха устите си с ръце, а възрастните започнаха да говорят неща, които не успявах да чуя. Вече не ми бе останала и капка умора. Беше заменена със страх и притеснение. Ако наистина бях видял такова същество, то бързо трябваше да се махнем от тук. В момента животът на всички ни бе в огромна опасност. Един строен мъж, когото по-голямата част приемаше за свой водач, излезе напред и застана точно пред мен. Усмихна ми се и каза:
- Приятелю, сигурно си бил много изморен и си възприел погрешно сенките, които хвърля огъня. Не вярвам в чудовища. Вече пътуваме повече от седмица и не сме срещнали нищо необичайно, защо би се случило точно сега? – повечето закимаха в знак на одобрение и усетих как душите им се успокояват. Но моята все още не успяваше. Бях убеден, че го видях.
- Вероятно си прав – отвърнах. – Но ние от самото начало знаехме, че това пътуване крие много опасности. Никога не би могъл да знаеш от къде може да те връхлети някое нещастие. Животът е пълен с мистерии. Може би това е една от тях. Част от смисъла на нашето пътуване беше да се запознаем с тях, да ги разгадаем. Няма да постигнем нищо, ако отричаме очевидното.
- Какво предлагаш, да тръгнем по следите на чудовището? – погледна ме една стара жена.
- Не – побързах да отговоря. – Казвам само, че не е нужно да отхвърляме това, което е в действителност.
- Нека тогава го открием и го унищожим! – извика водачът и събуди желание у всички. Аз бавно поклатих глава, знаейки, че ако го направим, сами ще се доведем до гибел. Ала знаех и че всички хора са такива… Стига да се намери някой, който им каже, че ако извършат дадено действие, биха могли да живеят спокойно, те се съгласяват да го направят, за да успокоят душите си. Готови са да платят висока цена, независимо каква е тя, само защото някой им гарантира спасението и им вдъхва кураж. Моите думи останаха нечути. Знаех също и че не всичко е такова, каквото изглежда. В повечето случаи се оказваше по-лошо от видимото. Кой знае колко такива създания спяха дълбоко в някой коридор.
Хората събудиха децата, въпреки че не ги подготвиха за това, което бяха на път да извършат. Казаха им само, че продължаваме напред. Мъжете набавяха различни оръжия, с които можеха да се защитават – камъни, колове, остриета. Аз безучастно гледах отстрани как се подготвят за собствената си смърт. Водачът се приближи до мен и заплашително каза:
- Ако откажеш да се включиш в това, опасявам се, че няма да ни оставиш друг избор, освен да те изоставим. Ние сме едно цяло. Който не иска да помага на останалите, няма място тук – след това се отдалечи. Разбрах, че нямам друг избор. Бях решен да стигна до края на пътуването, независимо какво щях да се окажа длъжен да направя. Може би краят беше близо. Може би това бе смисълът на всичко. Скоро всички щяхме да разберем.
Помогнах да пренесем оръжията и подадох на всеки по едно. Когато бяхме готови, им посочих коридора, в който изчезна съществото. Водачът тръгна напред, а всички останали зад него. Децата и възрастните бяха най-отзад, аз бях един от първите в тълпата. Сърцето ми заби като лудо след като навлязохме в тунела. Беше тесен и тъмен, осветяван само от факлите, които носехме в ръцете си. Зачудих се как би могло това чудовище да мине през него. Изглеждаше несъразмерен с тялото му. Животът бе пълен със загадки.
Вървяхме бавно, ослушвайки се за най-малкия звук. Тъкмо когато коридорът свърши и ние се озовахме в една огромна галерия, където се намираше езеро, едно дете от най-последните в редицата изпищя. Всички насочихме светлината към него и ужасяващата гледка се разкри пред нас. Лицето му бе изцапано с кръв, ръцете му също. То плачеше и не спираше да крещи. Не успявах да достигна до него, за да го успокоя, тъй като коридорът бе твърде тесен. Останалите започнаха да му говорят, за да се съвземе. Забелязахме, че от тавана тече кръв, явно същата, която в момента се намираше върху лицето му. Изведнъж детето спря да крещи и лицето му се вцепени от ужас. Ръката му се вдигна във въздуха и показалеца му посочи нещо, което се намираше някъде зад нас. Нямах смелост да се обърна. Затворих очи, извръщайки тялото си обратно и когато ги отворих, не можех да помръдна. Точно пред мен се бе изправило същото онова същество, което бях видял по-рано. Устата му бе отворена широко и зъбите му заплашително потракваха пред мен. Водачът незабелязано се бе скрил в една цепнатина и гледаше отдалече случващото се. Сега аз бях този, който трябваше да предприеме някакво действие. Не можех да стоя просто така, чакайки чудовището да ме погълне. Извиках:
- Напред! – вдигнах факлата нависоко и се втурнах към езерото, следван от останалите. Съществото се изплаши и се отдръпна настрана. Гмурнах се в езерото, за да достигна до отсрещния бряг. Не бях съобразил обаче, че някои хора нямат способността да плуват. Сърцето ми се сви, но аз продължавах напред. Душата ми се разстрои, не можеше да приеме факта, че по нейна вина са на път да загинат още Бог знае колко души. Дълбините на езерото се осветиха от факлите, които бяха пуснали останалите. Сега забелязах, че е много дълбоко. В същата секунда видях как една огромна паст се насочва към мен, готова да разкъса тялото ми. Затворих очи и започнах да се моля. Тогава сякаш всичко спря. Обърнах се назад и видях телата на голяма част от останалите, които плуваха зад мен, вкаменени. Чудовището под мен също беше спряло да се движи. Само аз можех да дишам, да мисля и да се движа едновременно. Тогава един божествен глас заговори „Имаш възможност да избереш – искаш ли това да е твоето изпитание или все още не си готов за него“. Обърках се. Какво изпитание? Трябваше да премина през някакво изпитание ли? Какъв избор имах… Ако приемех, смъртта ми бе сигурна. Отново всичко започна да се движи - хората зад мен… и съществото.

(Следва продължение)