Аз съм ловец на истории. Не, не рибар. Ловец съм. Защо уточнявам ли? Ами рибарят пуска въдицата и чака. Ако се хване нещо, добре. Ако не се хване – следващия път. Ловецът дебне дивеча. Преследва го, цели се и стреля. Понякога му избягва, но само понякога.
Като видя опашка на магазина, веднага се нареждам. Там има най-различни истории: на пейка в кварталната градинка; в автобуса за дълго пътуване... Няма да ви издавам всичките си места, в които ловувам истории, естествено.
Вчера тръгнах на път по море. Нямаше много пътници в кораба. Сезонът свърши, пък и аз тръгнах през седмицата. Настаних се в салона на една маса и разтворих лаптопа, за да оползотворя времето. Морето – гладко като огледало. Огледах се наоколо. Няколко двойки на възраст, няколко самотни мъже, които вече оглеждаха като мен обстановката, но с друга цел. Три шумни семейства с малки деца и тя. Беше сама жена. Дрехите не бяха маркови, но подбрани с вкус. Майсторска прическа и като цвят, и като подстригване. Интелегентно лице. С излъчване. Не е вече млада, но си личи, че е точно на границата. Усетих, че от „тази драка ще изкочи заек”. Въпросът беше кога и как. Оставих нещата в ръцете на съдбата. Нищо друго не можех да направя. Съсредочих се в лаптопа. Имах едно интересно хрумване и го бях започнала. Пишех, забравила всичко наоколо. Корабът се движеше като по масло и не ми създаваше никакви грижи. Внезапно телефонът ми звънна. Разговорът не беше дълъг. Затворих го и вдигнах глава. Срещу мен стоеше тя – жената, която вече бях забелязала.
– Извинете ме! Чух българска реч. Ако не ви преча, да седна при вас?
– Рабира се! – Радостта ми едва не преля. – Седнете, моля!
Подадох ръка и се представих. Жената направи същото, поглеждайки ме с едни дълбоки кафяви очи, които ме погълнаха. Усмивката й бе топла и приятелска. Разговорът започна с обикновени неща за две жени, които се срещат за първи път. Беше забавна. Приятно чувство за хумор. Времето минаваше неусетно. Обядвахме и излязохме на палубата. Беше слънчев, топъл ден. Морето блестеше посребрено. Винаги съм се учудвала на това. Слъцето, което го огрява, е жълто, а морето сребрее. Засмях се на мислите си. Нора (така се казваше жената) ме погледна и аз й казах причината. Тя също се вгледа и ми каза:
– И в живота е така. Някои неща не са такива, каквито хората ги виждат.
Каза го с болка. Нищо не казах, защото усетих, че часът на историята е дошъл. Тя помълча малко и започна...
Майка ми е починала при раждането. Татко се запиля от мъка и ме остави на баба. Те живееха на село. Баба беше прекрасен човек. Кротка, учтива. На мравката път струваше. И дядо беше много добър. Обичаха ме много. Баба ми разказваше приказки за небето, за ангелите, за добрата фея. Много неща вече не си спомням за онова време, но тези приказки още ги зная.
Дойде баща ми и ме прибра. Заведе ме в града и заживяхме заедно. Даде ме в детска градина. Спомням си, че не можах да свикна. Децата ми се смееха, когато започвах да разказвам бабините приказки. Но аз не се сърдех. Баба ми беше казала, че не бива да се сърдя, защото децата не разбират какво правят. Тръгнах на училище и отново се озовах в „празно пространство”. Не разбирах защо. Бях учтива, добронамерена. Не обиждах никого и винаги помагах, когато някой имаше нужда. Но никоя не ми стана приятелка, въпреки че аз бях приятелка на всички. Завърших гимназия и учех за приемен изпит. Татко никога не ми беше отказвал нищо, но и аз никога не съм му искала нищо, което не може да ми даде. Живеехме весело и спокойно. Той си имаше приятелка, но не се ожени. Не съм го питала защо, а и той не ми е споделял. Един ден тръгна с колата за работа и не стигна. Получил инфаркт. Отиде си в разцвета на годините си. Баба беше починала две години преди това и скоро след това я последва дядо. Не познавах родителите на татко. Те бяха заминали при дъщеря си в Америка и никога не се върнаха. Останах сам-сама на света. Бях навършила 18 години. Имах дом. Имах и пари в книжка, които татко ми влагаше. Имах и наследство от баба и дядо – къщата на село. Но аз за друго искам да ти разкажа. Биографията ми няма голямо значение. Разбираш, че не съм била бедна. Наскоро в живота ми се появи мъж. Първият. И той сам като мен. Неуверен, плах. Дадох му всичко, от което имаше нужда, за да излезе от тази дупка. Грижех се за него като майка. Обичах го като жена. Подкрепях го като приятел. И той се справи. Бах щастлива заради неговия успех. Три години бяхме заедно и един ден той ми каза, че заминава за чужбина за шест месеца. Не се върна повече, нито ми се обади, че остава. Мина годината и ми представиха едно смутено момче, малко по-голямо от мен. Студент. Скоро след това той се примести при мен. И на него помагах с цялото си сърце. Всичко да му е наред. Започнах работа вечер и минах задочно. Той завърши. Решихме да отвори частен кабинет за животните. Беше ветеринарен лекар. Дадох му партера на моя дом. Взе си помощничка. Е, след година ги сварих в неудобна ситуация и той заяви, че ме напуска.
След него... Не знам какво беше това. Давах всичко, за да бъде другият добре, а си отиваха. Започнах да чувам шушукания зад гърба си и насмешки в лицето си. Един ден реших да попитам съседката и тя направо ме стъписа с отговора си:
– Че ти как искаш да се отнасят с една курва?
– Но аз не съм курва!
– Че как да не си? Колко мъже преминаха през теб. Броиш ли ги?
Бях като премазана. Прибрах се у дома и дълго мислих. Стегнах една чанта с багаж, намерих посредник за продажбата на апартамента и заминах на село. Но от съдбата си не можеш да избягаш. Оставих три години там и двама мъже. Една и съща история. Идват смачкани от живота, приемам ги, обграждам ги с любов, те се стабилизират и тръгват по света. Никога не съм искала нищо от никого. Нищо. Само давах. Давах, защото те нямаха нищо да ми дадат, а аз бях богата... в душата и в сърцето. И в селото започнаха да шушнат зад гърба ми. Един ден си стегнах отново багажа и дойдох тук.
Тя замлъкна, загледана в морето. От радиоредбата се чу съобщение, че наближаваме първия остров.
– Тук ще слизам. Благодаря ти, че ме изслуша!
Изправихме се и тя ме прегърна. Тръгна, но аз попитах:
– А ти никога ли нямаше нужда от любов?
Тя ме погледна със своите дълбоки кафяви очи, сякаш ме приюти в тях, усмихна се с благата си усмивка и ми отговори:
– Да имам нужда от любов ли? Та аз съм Любовта!
20.09.2017
Каламата
© Слава Костадинова Всички права запазени