— А-а-ф! Хей, прочети ми за Белия Зъб!
— Мълчи и заспивай! Студено ми е!
— Моля те! Така приемното семейство ни приспиваха с Петърчо. Четяха разни историйки. Ех, като се сетя! А бях само една топка от косми.
— Защо да го правя? И без това ме боли лицето.
— Навик. Тъкмо се бяхме привързали към навъсената жена с плешивкото и на тях им омръзна. Петърчо бил много ревял, аз пък съм се скубел. Ще се скубя я, нали съм куче.
— И на мен ми омръзна да ме бият!
— Не е същото. Петърчо се скъса да реве, когато лелката го повлече обратно.
— Сетих се. Тогава те намерих. Дължиш ми живота си.
— Неблагодарен двукрак. Заради теб не излизам от кофите. Всички котки в квартала ми се смеят. Плюс това съм по-умен от теб. Днес те бих на шах. Забрави ли?
— Крайно тенденциозно животно. Не забравяш да ми захапеш достойнството.
— Ти нямаш такова. Скитник си.
— Кучи син! ...