Изстрелът тресна неочаквано в сънливото утро. Вледених се. Тъй, както си бях по комбинезон, излязох. Отвън – ботушите, кожата - им сгърчена от студ, напукала се, как да ги обуя. Нахлузвам ги, без много да му мисля, неясно предчувствие натиска в гърдите, пари под лъжичката, като сутрешна язва ме разкъсва. Крача в снега, почти до колене е, а снощи комшията разрива с трактора. Пак е наваляло, дърветата са се привели като дебнещи ловци плячката си, завити презглава с огромно бели наметала, пухкави и искрящи. Слънцето, замръзнало нейде в небето, като крушка зад наплюто стъкло, размазано и студено, не топли. “Слънце със зъби” - казваше някога дядо. Хрущи наранен новият сняг, наранено е и сърцето ми и пропуска удар в ням въпрос: “Кого застреляха?”
Обикалям откъм горния край двора, огромен е, над три декара без овощната градина. Цялата съм на шушулка, защо не наметнах ватенката поне. Крача и плача. Не знам и аз защо съм се вкиснала такава, но рева на умряло. Отнякъде пролайва куче, друго му от ...