На пръв поглед нормален човек. Две ръце, два крака, две очи и две уши. Но само на пръв поглед. Беше като намагнетизиран. Не като пренавита пружина, а намагнетизиран. Беше лесно да се пристрастиш към него. Той не полагаше усилия за това. Той просто беше това и още хиляди неща също. Кое ще видиш в момента? Зависи от душевното ти състояние. Хамелеонската му пластичност на магнетичен мъж се превъплъщаваше в това от което имаш нужда. В момента. Хората около него оставаха с впечатлението, че той всеки пьт е различен. Но това не беше вярно. Те бяха различни. И понеже на него единствения познат начин на комуникация беше искреността. Какво по искрено да дадеш на човека до теб това, от което най-много се нуждае в момента. Сякаш имаше скенер. Беше непогрешим. Можеше да отидеш при него и да го помолиш за това което смяташ че имаш нужда в момента. Пак щеше да ти даде действителният ти дефицит. И то тайно, само и само да си помислиш, че правилно си преценил ситуацията и да не ти даде повод да започнеш да се съмняваш в преценката си.
Имаше навика да ти подарява разни неща в които вплиташе същността си. А тя беше благоденствие, радост, любов, здраве и разни дреболии, които умееха да паснат на живота ти като изгубеното парче пъзел, но без назъбени краища. Те сякаш идваха и бяха изработени от някакъв универсален материал, който срастваше на всяка пукнатина в човешката душа или закьрпяха всеки дефицит в човешкото тяло или живот. Не можеше да разруши нищо. Можеше само да съгражда, реставрира, създава. Всичко до което се докоснеше се превръщаше в изключително желано от хората притежание. Дали ще построи нова сграда която беше измазана с морска пяна или ще ти даде ново чувство, което да изживееш, споделиш или раздадеш нямаше значение. Всичко до което се докоснеше се намагнетизираше и се превръщаше в симфония от красота.  Винаги, когато говориш с него имаш чувството, че е само наполовина с теб и че другата половина е потопена в нещо метафизично от което черпи енергия и я издърпва в този свят за хората. Като фитил на кандило. Върха свети, средата съществува и засмуква масло от долу за да захранва пламъка. Той определено светеше. Поне за някои хора, тогава когато се налагаше да е фарът за хора в различни житейски бури. За да им помогне да акостират успешно на новия бряг.
Пееше прекрасно и свиреше на китара завладяващо. Умееше да плете плитки от акорди и звуци които стигаха до всеки и го носеха из вселена от пулсиращи галактики и захласнати събития. Използваше звука като лечител, пътеводител и светлинен лъч огряващ и най-тъмните местенца в съзнанието ти. Изживяването беше толкова силно, че дълго след като си се разделил с него вибрираш на честота, която ти позволява да постигнеш и непостижимото. Поне в познатите измерения. Тъй като с лекотата на еквилибрист се пренасяше през пространствено-времевия континиум и можеше да избира състоянията, в които иска да съществува във всеки един момент, не познаваше скуката. Не разбираше какво хората влагат в нея. Не разбираше и още много други неща. Защо хората си причиняват сами бедите. Сигурно заради това което наричат скука. Защо не могат да виждат възможностите. Сигурно защото са заети да гледат един в друг. Ето това вече беше скука за него. А той можеше да гледа едновременно в четирите посоки на света и да събира стихии, с които да играе и да твори. Виждаше едновременно черното и бялото слети. И по-отделно също. Не му беше трудно да вижда миналото и бъдещето едновременно и това дори го забавляваше. Чудеше се защо хората се ядосваха на едното и се страхуваха от другото като те едновременно съществуваха и не си пречеха в съществуванието си с настоящето.
Можеше да бъде стихийно бедствие или хранителен дъждец. И това не нараняваше структурата му тъй като беше изграден от всичко това. Беше и хранилката, и камшикът едновременно и...
И тогава му се роди дъщеря.
Извънземна!