Когато бях престъпно малък, обожавах сладките истории на баба Сара. Те бяха по-различни и странни от обикновените приказки в книжките, защото нямаха предвиден край. Най-любима от всички за мен си остана тази за безумните риба и птица, влюбени един в друг. Поискали да се оженят тайно, но рибата не можела да полети в небето, а птицата щяла да умре под водата. Отишли при Господ за съвет, а той има казал усмихнато:
- Има само един свят, в който рибите летят като птици, а птиците се гмуркат в морето.
- Кой е той и къде е? - извикали в един глас влюбените.
- Трябва да го откриете сами - отвърнал мъдро Бог. - Отговорът е в самите вас.
Звънчето на магазина се обади весело. Соломон погледна любопитно влизащите. Възрастен мъж водеше гордо момиче на неговите години -16-17, не повече. Червените коси на еврейчето пламнаха като огън, когато зеленооката смугла красавица се приближи към щанда със златни бижута. Тя погледна пръстените бегло и разсеяно, но погледът й светна, когато се спря на малките изящни фигурки. Имаше най-различни по форма и вид - на животни, птици и предмети. Момчето я гледаше като омагьосано. Тънки фини пръсти, плътни красиви устни и огромни зелени очи - зелени като младата тревата пред магазинчето, в което минаваха дните му, като хладните зелени листа на липата до прозореца, където вечер мечтаеше. Незнайно защо, тя му заприлича на онези мънички фигурки, които в момента разглеждаше така внимателно, с учудване и жаден светнал поглед.
- Може да разгледаме жабките отблизо, нали? - попита мъжът и погледна високомерно момчето.
- Разбира се, господине. - Соломон се приближи и безшумно извади подноса с бижута.
- О, здравейте отново! - Баща му се появи сякаш от тъмното и поздрави някак прекалено весело. - Зина, колко си пораснала! Истинска красива госпожица! Нова жабка ли е заслужило момичето?
Възрастният мъж кимна мълчаливо и гордо.
- Вече има 15. Много е добра. Най-добрата - и се усмихна лукаво и загадъчно на бижутера.
Евреинът кимна от своя страна разбиращо. Докато двамата мъже уговаряха поръчката, младeжите се гледаха изучаващо алчно. Бяха толкова различни и толкова еднакви едновременно. Зина местеше поглед изненадана от огнените коси на Соломон към пъстрите му очи. Приличаше й на особена странна птица, красива и непозната. За Соломон пък Зина беше като омагьосана жабка от незнайни земи. Може би заради изумрудените зелени очи и смуглата шоколадова кожа. Беше чел някъде, че има по света кафяви жабки.Но по- нататък информацията му се губеше.
Звънчето се обади отново. Двамата клиенти си бяха отишли доволни.
- Отваряй си очите на четири - каза тогава баща му. Те са от елитния клан на крадците. Малката с поглед измъква кредитни карти и портмонета. Жабките й се купуват при голям успешен удар. С тях след години ще се откупи от клана. Но трябва да станат 30. Което значи още поръчки за нас. Но бих предпочел да ги няма - кисело се усмихна Исак.
- А после? - любопитно попита момчето.
- После има право да работи само за себе си.
Еврейчето се замисли дълбоко. Не е лесно да живееш в семейството- клетка и да откупваш свободата си с труд. Не е лесно да правиш и нещо, което ти е чуждо на сърцето, а трябва.
- Стига си мечтал за хубавицата Зина. Време е да слезем в тръстиката.
Двамата се спуснаха по тесните стълби в хладното мазе под магазина, където беше златарската работилница. Там шест мълчаливи „пчелички”, по 10 часа на ден работеха търпеливо и всеотдайно. Пръстите им бавно и изкусно извайваха различни красиви бижута, горелките просветваха в ръцете им като светулки.
- Да отворим малко, задушно е - обади се неспокойно едната от тях.
- За всички е задушно - прекъсна я рязко Исак. - И ние сядаме да работим с вас.
- Но не по 10 часа на ден - мислено възропта Соломон.
Мразеше тази убийствена тягостна работа. Беше му скучно и досадно. Искаше простор за мисълта, търсеше в необятното пространство на своя компютър нови предизвикателства, имаше желание да измисля реклами и да печели от тях, а стоеше тук затворен да прави пръстени за дебели богаташи и капризните им любовници. Или жабки за такива като Зина. Мисълта му пак я върна към нея. Дали и тя не мечтаеше за друг живот, дали и тя не презираше баща си като него ?
След няколко месеца те пак дойдоха и закупиха нова жабка. Всеки път Зина му се струваше все по-красива и по-тъжна. Посещенията се повтаряха с някаква математическа точност. Винаги в събота сутринта. Откакто го осъзна, започна да поема съботните дежурства доброволно.
Преди няколко години, на 18- ия си рожден ден, точно в събота, той имаше особено предчувствие. Някаква смътна тревога го пареше и той поглеждаше постоянно към вратата. Родителите му излязоха да пазаруват и Соломон стоеше сам, вперил жаден поглед към улицата. Подскочи, когато ги видя да се приближават. Как беше облечена само тя! С красива стилна рокля на зелени и черни ивици. Високи обувки с малки панделки караха погледа му да тръгне нагоре към стройните крака. Соломон се задъха. Красавица! Екзотична шоколадова жабка или жена?
- Баща ти няма ли го? - Възрастният мъж говореше притеснено и бързаше.
- До половин час ще се върнат. Мога ли аз да помогна с нещо?
- Не, не, по-добре да почакаме.
- Имаме нов модел жабки – съобщи Соломон и измъкна фигурките бавно от витрината.
Циганинът алчно ги заразглежда една след друга. Пипаше ги с дебелите си пръсти и мърмореше нещо тихо и недоволно.
- Малки са, прекалено са малки за случая.
- Можем да вземем две различни вместо една голяма - осмели се да проговори Зина.
Мъжът се замисли за момент.
- Избери си, които ти харесат, аз ще изпуша една цигара навън.
- Днес имам рожден ден - съобщи с усмивка момчето. - И искам да ти подаря нещо много специално.
- Дай ми телефона си – прошепна задъхано тя.
- Телефонът? - Соломон повтори думата неразбиращо и предупредителна лампичка светна веднага в съзнанието му.
- Само номера, глупчо - усмихна се тя и му се оплези по детски.
Запомни го наизуст за секунда и й продиктува в отговор своя. Усмихнаха се един на друг. Беше чудесен ден, един от малкото в техния тъжен живот.
- А ето и твоя подарък от мен - подаде й той срамежливо изящната жабка, изработена от светлозелен камък върху тъмнозелено красиво листо - за късмет.
- И какво ще поискаш в замяна - попита тя подозрително.
- Нищо - отговори усмихнато той.
Звънчето се обади весело и те прекъснаха разговора.
Месеците се търкаляха, а сезоните се сменяха. Разговорите през нощта им станаха любими и двамата не можеха да се наприказват до сутринта. Говореха си за времето, за музиката и морето. За клиентите, за родителите, за тях. Никога не казаха „обичам те”. Но и никога не казаха „довиждане”, сякаш водеха един безкраен разговор без начало и край.
После той замина. Трябваше да избира да остане тук и да бъде завинаги златар, или да учи информационни технологии в Израел. Такава беше волята на баща му и той избра по-малката злина, да замине. Разговорите със Зина продължиха, без начало и край, но все по-кратки и тъжни.
- Утре летя за България.
- Какво се е случило?
- Нямам никаква представа, но баща ми е лудо вбесен. Нареди ми да тръгна веднага. Имало проблеми с магазина, но не ми каза какви.
- Искаш ли да поразпитам ?
- Можеш ли ?
- Да, ще се чуем след няколко дни.
Взривът отекна зловещо през нощта, сякаш небето и земята се разтвориха. Соломон скочи и се втурна към магазина. Огромна дупка зееше на мястото му и всичко гореше. Баща му докуцука след малко, скубейки косите си, повтаряйки едно и също като в транс:
- Направиха го, наистина го направиха. Свършени сме, толкова години труд за нищо, свършени сме вече. Край...
Всички опити да го успокоят останаха безуспешни. До вечерта бижутерът получи инсулт и си отиде. Младият мъж се опитваше да подреди пъзела на нещастието, но нещо постоянно му се губеше. Магазинът беше обран, а след това взривен, въпреки солидната охранителна система. Сейфовете бяха празни. Някой беше пипал много сръчно тук. Някой, който знае всичко за този магазин, който е идвал често... В горящия ад полицаите откриха труп, но толкова обгорял, че не разбраха кой е и какво е търсил там.
Соломон се опитваше да успокои майка си и да подготви бързо тяхното заминаване. Щеше да си тръгне окончателно. Магазинът губеше цена и трябваше да бъде продаден незабавно. А и Зина не се обаждаше. Тъмни предчувствия го тормозеха. И не смееше да си помисли, че можеха да се окажат истина.
Докато не я видя на другия ден. Говореше с адвоката, когато тя пресече улицата тичешком. Беше сама, облечена в черно, тъжна и ядосана както никога.
-Може ли да поговорим насаме?
Седяха в кафенето до градинката и тя с глух глас му разказа всичко. Как, кой и защо е обрал и взривил магазина.
- Имам 35 жабки, мога да се откупя веднага. От теб зависи. Повече не мога да остана - погледна часовника си. - Трябва да решаваш веднага.
- Мога да ти купя билет за нашия полет утре. И ти трябва да отговориш веднага- ще тръгнеш ли с мен или не, трябва да го решиш сега - изстреля думите си и той.
- Ти искаш това? Въпреки всичко?
- Да.
Зина се усмихна през сълзи и зелените й очи просветнаха, както първия път, когато се видяха в магазина.
- Тогава и аз казвам - да.
Къде могат рибата и птицата да свият свое гнездо? Къде могат да намерят себе си, да бъдат себе си и да дадат живот на нежността си? - Има само един свят, в който всичко е възможно. И само едно време, в което всичко е позволено.
© Илияна Каракочева Всички права запазени
Увлекателно разказваш...