За пореден път бях ядосан на всички. Без да се замислям за причина, защото може би нямаше такава. Някой отвори вратата на стаята ми. Това беше Диса.
- Махай се! - креснах аз.
На кратко положението беше лошо. На малко по-широко казано планетата на криторянците беше раздирана от войни. Малкото, които искахме мир се бяхме покрили в мрежа от тунели под най-големия град на криторянците - Енами. Но ние не искахме мир само за нас. О, не. Ние трябваше да бъдем герои. Мислехме си, че ако отстраним някои от лидерите на техни групировки, щяхме да постигнем поне малко затишие на пожара, който бушуваше над нас. Вместо това след всеки лидер се появяваше нов още по-свиреп, а тези покрай мен в каналите под Енами се страхуваха все повече. Аз бях сам човек сред изплашени криторянци. Четях го по червените им очи. Сивите им сбръчкани лица се издаваха. Те вече не ми вярваха или поне на мен така ми се струваше.
- Вън! – креснах аз след като Диса отново беше отворил вратата.
- Време е да тръгваме Давид. - ка ...