София вече се беше събудила. Свежият есенен ветрец като овчарско куче упорито гонеше непослушните облаци. Сутрешната мъгла беше изчезнала внезапно – така, както се беше и появила - сякаш Арабела просто бе завъртяла своя вълшебен пръстен. Витоша се усмихваше загадъчна и приветлива.
Сгради с най-различен цвят, размер и форма се редяха от двете страни на пътя - като че ли двама великани далтонисти си бяха играли до преди малко с огромно "Лего".
Автобусът спря точно пред мола. Отвори врати и всички излязохме, стоварвайки на пътя своите очаквания и надежди за един чудесен столичен ден.
Още с първите си стъпки из този огромен храм на човешката суета се почувствах като голяма капка олио, която плува без посока сред навалицата от модни тенденции, без да може и без да иска да се смеси с тях.
През големите стъклени витрини се виждаха уморените физиономии на продавачките, които, кой знае защо, все още не са получили статут на музейни работници.
Отегчението бързо улови под ръка мен и жена ми и ни ...